Тя кимна и слабо се усмихна на изражението ми. Унилият й отговор не ми помогна особено да се успокоя.
— Толкова скоро?
— Шехин смята, че така ще е най-добре. Ако изчакаме още един месец, може да завали първият сняг и да ти попречи да си тръгнеш свободно.
Поколебах се и след това отбелязах:
— Не ми казваш цялата истина, Вашет.
Последва още една слаба усмивка и леко свиване на рамене.
— За това си прав, макар че Шехин наистина мисли, че не е разумно да чакаме повече. Очарователен си по своя варварски начин. Колкото по-дълго останеш тук, толкова повече хора ще започнат да се отнасят добре с теб…
Почувствах как студенината в стомаха ми се настанява по-дълбоко.
— И ако ще ме осакатявате, ще е по-добре това да стане, преди повече хора да разберат, че аз всъщност съм истински човек, а не някакъв варварин без лице — довърших рязко аз, макар и не толкова рязко, колкото ми се искаше.
Тя сведе поглед и кимна.
— Не си го чул, но преди два дни Пенте е насинила окото на Карсерет, защото са се скарали заради теб. Селийн също е започнала да те харесва и говори за теб на другите деца. Наблюдават те иззад дърветата, докато тренираш. — Замълча за момент. — А има и други.
След всичкото време, прекарано с нея, познавах Вашет достатъчно добре, за да разбера какво означава краткото й мълчание. Внезапно мълчаливото й настроение и неподвижността й ставаха много по-понятни.
— Шехин трябва да се погрижи по най-добрия възможен начин за интересите на училището — продължи тя. — Трябва да реши, както си му е редът. Не може да си позволи да се колебае само защото няколко човека те харесват. Същевременно, ако вземе правилно решение, но мнозина в училището са недоволни от него, това също няма да е добре. — Тя отново сви рамене. — И така…
— Готов ли съм?
Вашет дълго мълча.
— Отговорът на този въпрос не е лесен — отвърна накрая. — Да бъдеше поканен в училището не е само въпрос на умения. Това е проверка как се приспособяваш и доколко си подходящ. Ако някой от нас се провали, ние можем да опитаме отново. Темпи се яви на изпита четири пъти, преди да бъде приет. Ти ще имаш само една възможност. — Тя вдигна поглед към мен. — И независимо дали си готов или не, времето настъпи.
123.
Въртящият се лист
На следващата сутрин Вашет дойде да ме вземе точно когато довършвах закуската си.
— Хайде — подкани ме тя, — Карсерет цяла нощ се е молила да има буря, но вместо това само подухва.
Не знаех какво има предвид тя, но нямах и желание да питам. Върнах дървената си чиния и когато се обърнах, видях Пенте с малко жълтеникаво натъртване върху челюстта.
Тя не каза нищо, а само стисна ръцете ми, открито изразявайки подкрепата си. След това ме прегърна силно. С изненада установих, че главата й стига едва до гърдите ми. Бях забравил колко е дребна. Столовата бе дори по-тиха от обикновено и макар никой да не ме зяпаше откровено, всички ме наблюдаваха.
Вашет ме поведе към малкия парк, където се бяхме срещнали за пръв път, и двамата започнахме обичайното си разтягане за гъвкавост. Познатите движения ме успокоиха и трескавата ми тревожност утихна до смътно безпокойство. Когато свършихме, Вашет ме отведе в скритата долина на дървото меч. Не бих изненадан. Къде ли другаде можеше да се проведе изпитът?
Имаше десетина души, които стояха на групички в полето около дървото. Повечето от тях бяха облечени в червени наемнически дрехи, но видях и трима, облечени в по-светли дрехи. Предположих, че са важни членове на общността или може би пенсионирани наемници, които все още принадлежат към училището.
Вашет посочи дървото. В началото помислих, че ми обръща внимание на движението му. Както тя спомена, денят беше доста ветровит и клоните се люлееха лудешки във въздуха. Тогава забелязах проблясък на метал върху ствола му. Когато погледнах по-внимателно, забелязах, че към дънера е привързан меч.
Сетих се как Селийн танцуваше между острите листа, за да плесне ствола на дървото. Разбира се.
— Около основата на дървото има няколко предмета — обясни Вашет. — Твоето изпитание е да отидеш дотам, да избереш един и да го донесеш.
— Това ли е изпитанието? — попитах аз и гласът ми прозвуча малко по-остро, отколкото исках. — Защо не ми каза?
— Защо не ме попита? — сухо отвърна тя, след което нежно ме хвана за ръката и добави: — Щях да го направя. Накрая. Но ако ти бях казала твърде рано, щеше да опиташ да го направиш и щеше да се нараниш.