— Е, тогава значи трябва да благодаря на бога, че сме го запазили за днес — заядох се аз и после въздъхнах. Смирено извинение. — Какво ще стане, ако вляза там и бъда нарязан на парчета?
— Порязванията са почти сигурни — обясни тя и дръпна яката на ризата си, за да разкрие два познати бледи и тънки белега върху рамото й. — Въпросът е колко ще са те, къде ще се намират и как ще се държиш ти. — Тя дръпна яката си обратно. — Порязванията от листата не са дълбоки, но пази лицето и врата си — местата, където кръвоносните съдове и сухожилията са близо до кожата. Порязвания по гърдите и ръцете могат лесно да бъдат излекувани, но с отрязаното ухо не е така.
Наблюдавах как вятърът подхвана клоните на дървото и те започнаха да вършеят бясно.
— А какво пречи човек да пропълзи на лакти и колене до там?
— Гордостта — отвърна тя и очите й огледаха лицето ми. — Ще бъдеш ли запомнен като човека, който е пълзял по време на своето изпитание?
Кимнах разбиращо. Това се отнасяше особено силно за мен. Като варварин имах двойно повече основания да се докажа.
Отново погледнах дървото. Разстоянието от краищата на биещите клони до ствола беше десетина метра. Спомних си за белезите, които бях видял по тялото на Темпи и по лицето на Карсерет.
— Значи това е проверка на самообладанието — казах аз. — Изпитание на гордостта.
— Това е изпитание на много неща — обясни Вашет. — Поведението ти е от голямо значение. Можеш да вдигнеш ръце над лицето си и да се втурнеш напред. В крайна сметка най-бързият път е правата линия. Но какво ще покаже това за теб? Дали си бик, който атакува сляпо напред? Животно, в което няма финес и грациозност? — Тя поклати глава и се намръщи. — Очаквам нещо повече от мой ученик.
Присвих очи и се опитах да видя какви са останалите предмети, наредени около дървото.
— Предполагам, че не ми е позволено да те попитам кой е правилният избор.
— Има много правилни и много неправилни избори. За всеки е различно. Предметът, който донесеш, разкрива много — сви рамене тя. — Шехин ще вземе предвид всички тези неща, преди ди реши дали трябва да бъдеш приет в училището.
— Ако Шехин е тази, която решава, защо са тук всички останали?
Вашет се усмихна пресилено и аз видях, че дълбоко в очите и се таи тревога.
— Шехин не представлява цялото училище. — Тя посочи адемците, които стояха встрани от дървото меч. — Още по-малко пък представлява пътя на Латантха в неговата цялост.
Огледах се и осъзнах, че няколкото ризи с различен от червеното цвят не бяха просто светли, а всъщност бели. Това бяха ръководителите на други училища. Бяха пътували до тук, за да видят как варваринът ще се справи със своето изпитание.
— Това обичайно ли е? — попитах аз.
Тя поклати глава.
— Мога да се престоря, че нямам представа, но подозирам, че Карсерет е разпространила слуха.
— Могат ли да отхвърлят решението на Шехин? — попитах аз.
— Не. — Тя отново поклати глава. — Това е нейното училище и решението е нейно. Никой няма да оспори правото й да реши. — Ръката край тялото й направи движение. Все пак.
— Много добре — казах аз.
Вашет се пресегна и хвана ръката ми между дланите си, стисна я и след това я пусна.
Отправих се към дървото меч. За момент вятърът утихна и гъстата плетеница от увиснали клони ми напомни за дървото където бях срещнал Ктаех. Мисълта за това не беше успокоителна.
Наблюдавах въртящите се листа и се опитвах да не мисля за остротата им. Как биха разрязали месото ми. Как биха се плъзнали през тънката кожа на ръцете ми, за да разрежат фините сухожилия отдолу.
Разстоянието от края на клоните до дънера едва ли бе повече от десет метра. От една страна, това не беше никак много…
Спомних си за Селийн, която лудо се стрелкаше през листата, как подскачаше и буташе встрани клоните. Щом тя можеше да го направи, значи със сигурност и аз можех.
Но още докато си помислих за това, разбрах, че това просто не е истина. Селийн през целия си живот си бе играла тук. Тя беше слаба като вейка, бърза като щурец и наполовина на моя ръст. В сравнение с нея аз бях тромав като мечка.
Забелязах няколко адемски наемници от другата страна на дървото. Две от изглеждащите по-заплашително бели ризи също се виждаха там. Усещах погледите на събралите се хора върху себе си и по някакъв странен начин това ме караше да се чувствам щастлив.