— Маедре — рече тя, все така вперила очи в моите.
Сведе поглед и се върна обратно при книгата си.
— Маедре? — попита Вашет с нотка на страх в гласа.
Може би щеше да каже още нещо, но Шехин здравата я шляпна по главата.
Движението беше същото, което използваше и Вашет, за да ме наказва стотици пъти през изминалия месец. Не се сдържах и се засмях.
Вашет и Шехин ме погледнаха кръвнишки — наистина кръвнишки.
Магуин се обърна и ме погледна. Не изглеждаше ядосана.
— На името, което ти дадох, ли се смееш?
— Никога не бих го направил, Магуин — отвърнах аз, като се опитах да покажа по най-добрия възможен начин уважение с бинтованата си ръка. — Имената са нещо важно.
— И какво може да знае един варварин за имената? — Тя продължаваше да ме наблюдава.
— Малко — отговорих аз, като продължавах да се опитвам несръчно да движа превързаната си ръка, защото без нея не можех да добавям необходимите фини нюанси към думите. — Изучавах тези неща на едно далечно място. Знам повече от мнозина, но въпреки това твърде малко.
Магуин ме изгледа продължително.
— Тогава знаеш, че не трябва да казваш името си на никого — заяви тя. — Това е нещо лично и е опасно да бъде споделяно.
Кимнах.
Изглежда това удовлетвори Магуин и тя отново седна на стола и отвори книгата.
— Вашет, зайче мое, трябва скоро да дойдеш да ме посетиш. Нежен, изпълнен с обич укор.
— Ще го направя, бабо — обеща Вашет.
— Благодаря ти, Магуин — рече Шехин. Почтителна благодарност.
Старицата кимна с разсеяна небрежност и Шехин ни изведе от пещерата.
По-късно тази вечер се върнах в дома на Вашет. Тя седеше на пейката отпред и наблюдаваше небето, докато слънцето започваше да залязва.
Потупа пейката до себе си и аз седнах до нея.
— Какво е усещането вече да не си варварин? — попита тя.
— Почти същото е — признах аз, — само дето съм малко по-пиян.
След вечерята Пенте ме бе отвела в нейната къща, където ми устроиха нещо като малко тържество. По-скоро беше някакво събиране, тъй като нямаше музика или танци. Въпреки това бях поласкан, че Пенте си е направила труда да намери още петима адемци, които имат желанието да отпразнуват приемането ми в училището.
Беше ми приятно да науча, че невъзмутимостта на адемците бързо се разтопява след няколко напитки, и за нула време всички се хилехме като варвари. Това ме накара да се отпусна най-вече защото сега вината за тромавия ми език можеше да бъде хвърлена върху превързаната ми ръка.
— По-рано днес — предпазливо започнах аз — Шехин ми каза, че знае някаква история за ринта.
Вашет се обърна и ме погледна с безизразно лице. Колебливост.
— Обикалях надлъж и нашир, за да науча нещо такова — продължих аз. — Не са много нещата, които са толкова важни за мен. Абсолютна искреност. Безпокоя се, че не успях да го покажа достатъчно ясно на Шехин. Въпрос. Настойчива молба.
Вашет ме гледа известно време, сякаш очакваше да продължа. След това направи жест за неохота.
— Ще й го спомена — каза тя. Уверение. Край.
Кимнах и не повдигнах повече въпроса.
Двамата седяхме и споделяхме тишината, докато слънцето бавно залязваше зад хоризонта. Вашет си пое дълбоко дъх и шумно издиша. Осъзнах, че с изключение на случаите, когато ме бе изчаквала да си поема дъх след някое падане, никога преди не бяхме правили нещо подобно. До този момент цялото време, което прекарвахме заедно, бе съсредоточено върху моето обучение.
— Тази вечер — най-сетне се обадих аз — Пенте ми каза, че имам хубав гняв и че би искала да го сподели с мен.
Вашет се засмя.
— Не й отне много време. — Тя ме погледна многозначително. — Какво се случи?
— А, тя… — Леко се изчервих. — Припомни ми, че адемците не смятат физическия контакт за особено интимен.
— Докопа те, нали? — Усмивката й стана направо похотлива.
— Почти — признах аз. — Вече съм по-бърз, отколкото бях преди месец.