Като продължаваше да държи меча, се обърна към Шехин.
— Това е мечът за него — заяви тя и за пръв път, откакто я познавах като моя учителка, сякаш в тона й нямаше и помен от смях.
Гласът й беше тънък и сух.
— Съгласна съм — кимна Шехин. — Добре се справи с откриването му.
Облекчението на Вашет беше осезаемо, макар че лицето й продължаваше да изглежда някак посърнало.
— Вероятно той ще компенсира името му — отбеляза тя и подаде меча на Шехин.
— Не. — Шехин направи жеста за отказ. — Той е твой ученик и твоя отговорност.
Вашет взе ножницата от стената й прибра меча в нея. След това се обърна и ми го подаде.
— Името му е Саисура.
— Цезура? — попитах аз, стреснат от името.
Не беше ли това паузата в стиховете на Елд Винтик? Дали не ми даваха меча на някой поет?
— Саисура — нежно повтори тя, сякаш произнасяше божието име. Тя отстъпи и аз отново почувствах тежестта на меча в ръцете си.
Усетих, че очакват нещо от мен, и го извадих от ножницата. Слабото звънтене на метала и кожата сякаш нашепваха името му — Саисура. Беше толкова лек в ръката ми. Острието беше превъзходно. Плъзнах го обратно в ножницата и звукът беше различен — като пауза в стих. Той казваше: Цезура.
Шехин отвори вътрешната врата и ние си тръгнахме по същия начин, по който бяхме дошли. Тихо и с уважение.
Останалата част от деня далеч не беше вълнуваща. С упорита настойчивост и без всякакво настроение Вашет ме обучаваше как да се грижа за меча си. Как да го почиствам и смазвам. Как да го разглобявам и сглобявам. Как да пристягам ножницата към рамото или хълбока си. Как малко по-уголеменият ефес би могъл да промени някои от хватките и движенията в кетан.
Мечът не беше мой. Той принадлежеше на училището. На Адемре. Щях да го върна, когато вече не съм способен да се бия.
Макар да не обичах да слушам едно и също, оставих Вашет да си бърбори несвързано. Най-малкото, което можех да сторя, бе да й дам възможност да повтаря едни неща отново и отново, тъй като очевидно бе разтревожена и се опитваше да подреди мислите си.
Някъде на петнайсетото повторение я попитах какво трябва да направя, ако мечът се счупи — не дръжката или ефесът, а самото острие. Трябваше ли въпреки това да го върна?
Вашет ме погледна толкова стреснато, че изражението й изглеждаше почти ужасено. Не ми отговори и аз реших да не й задавам повече въпроси през останалата част от сутринта.
След обеда Вашет ме отведе отново в пещерата на Магуин. Настроението на моята учителка леко се бе подобрило, но тя все още далеч не си бе възвърнала обичайната общителност.
— Магуин ще ти разкаже историята на Саисура — обясни ми тя. — Трябва да я запомниш наизуст.
— Историята му?
— На адемски е атас. Това е историята на твоя меч — за всички, които са го носили и какво са направили. Това е нещо, което трябва да знаеш.
Стигнахме до края на пътеката и застанахме пред вратата на Магуин.
— Трябва да се държиш възможно най-добре и да си много учтив — предупреди ме Вашет със сериозен поглед.
— Ще го направя — уверих я аз.
— Магуин е важна личност и трябва да слушаш внимателно какво ти казва.
— Ще го направя — повторих аз.
Вашет почука на вратата и ме въведе вътре.
Магуин седеше на същата маса като преди и доколкото виждах, преписваше същата книга. Тя се усмихна, когато видя Вашет, след това ме забеляза и на лицето й се появи обичайната адемска безизразност.
— Магуин — каза Вашет. Дълбоко учтива, настойчива молба. — Този мъж се нуждае от атаса на своя меч.
— Кой меч откри за него? — попита Магуин и лицето й се набръчка още повече, докато присвиваше очи, за да го види.
— Саисура — отвърна Вашет.
Магуин се засмя и смехът й прозвуча почти като кудкудякане. Тя стана от стола си.
— Не мога да кажа, че съм изненадана — рече и изчезна през вратата, която водеше навътре в скалата.
Вашет също излезе и аз останах сам, чувствайки се неловко като в някой от онези кошмари, в които си на сцената и не можеш да си спомниш какво да кажеш или дори каква роля трябва да играеш.
Магуин се върна с дебела книга, подвързана в кафява кожа. Тя направи жест и ние седнахме на два стола, обърнати един срещу друг. Столът на Вашет беше покрит с кожа и мека тапицерия. Моят не беше такъв. Седнах и сложих Цезура върху коленете си. Донякъде, защото така ми се струваше подходящо, и донякъде, защото ми беше приятно да го усещам под ръката си.