— Разбира се, че не — съгласи се тя. — Аз взех твоя гняв. Как би могъл да се чувстваш ядосан?
— Тогава… ти гневна ли си? — попитах аз, убеден, че нищо не разбирам.
Тя се засмя и поклати глава. Беше разплела дългата си плитка и меднорусата й коса се спускаше отстрани на лицето й. Така изглеждаше като съвсем различен човек. Още повече, че липсваха червените наемнически дрехи.
— Това не е такъв гняв. И аз се радвам, че го притежавам.
— Все още не разбирам — признах аз. — Това може би е нещо, което варварите не знаят. Обясни ми го като на малко дете.
Тя ме гледа известно време със сериозни очи и след това се претърколи по корем, за да може да ме вижда по-добре.
— Този гняв не е чувство. Той е… — Пенте се поколеба и се намръщи сладко. — Той е желание. Той е да искаш живот. — Тя се озърна, след това се загледа в тревата около нас. — Гневът е онова, което кара тревата да пробие земята и да се протегне към слънцето — продължи тя. — Всички живи неща имат гняв. Той е огънят в тях, който ги кара да искат да се движат, да растат, да правят разни неща и да създават. — Тя вдигна глава. — Сега разбираш ли?
— Мисля, че да — отвърнах аз. — А когато жените се любят, вземат от мъжете техния гняв?
Тя се усмихна и кимна.
— Ето защо след това мъжът е толкова уморен. Той дава частица от себе си. Рухва. Заспива. — Погледна надолу. — Или поне част от него заспива.
— Не за дълго — уверих я аз.
— Това е, защото ти имаш хубав, силен гняв — гордо ми обясни тя, — както вече ти казах. Знам това, защото взех частица от него. Знам също, че има още от него и той чака.
— Наистина има — признах аз. — Но какво правят жените с гнева?
— Използваме го — простичко отвърна Пенте. — Ето защо след това жената невинаги спи, както прави мъжът. Тя се чувства по-пробудена. Изпълнена е с необходимостта да се движи. Често е изпълнена с желание за още от онова, което й е донесло този гняв.
Тя отпусна глава върху гърдите ми, ухапа ме игриво и започна да извива голото си тяло върху моето.
Беше приятно влудяващо.
— Това означава ли, че жените нямат собствен гняв?
— Не — отново се засмя тя. — Всички неща имат гняв. Но жените имат много приложения за своя гняв. А мъжете имат повече гняв, отколкото могат да използват — твърде много за тяхното собствено добро.
— Как някой може да има твърде много от желанието да живее, да расте и да създава? — попитах аз. — Струва ми се, че колкото повече имаш от него, толкова по-добре.
Пенте поклати глава и отметна косата си назад с ръка.
— Не. Той е като храната. Един обяд е хубаво нещо. Два обеда не превъзхождат един. — Тя отново се намръщи. — Не. По-скоро е като виното. Чаша вино е хубаво нещо, две понякога са нещо още по-хубаво, но десет… — Кимна сериозно. — При гнева е горе-долу същото. Когато той изпълни мъжа, се превръща в нещо като отрова за него. Мъжът започва да иска твърде много неща. Иска всички неща. Мисленето му става странно и погрешно и той започва да прибягва към насилие. — Тя отново кимна сякаш на себе си. — Да. Затова мисля, че „гняв“ е правилната дума. Можеш да познаеш мъжа, който таи целия гняв в себе си. Той започва да му действа зле, кара го да се обърне срещу себе си и го принуждава да унищожава, вместо да създава.
— Мога да си представя, че това е вярно за мъжете — признах аз, — но не и за жените.
— Всички неща имат гняв — повтори тя и сви рамене. — Например камъкът няма толкова, колкото напъпилото дърво. Същото е и с хората. Някои имат повече, други по-малко. Някои го използват мъдро, други не. — Усмихна ми се широко. — Аз също имам много и затова толкова обичам да правя любов и съм така ожесточена в битките. — Отново ухапа гръдта ми, този път не толкова игриво, и продължи нагоре по шията ми.
— Но ако вземеш гнева от някой мъж, докато се любиш с него — не се отказвах аз, като се опитвах да се съсредоточа, — това не означава ли, че колкото повече правиш любов, толкова повече ще искаш да правиш?
— Толкова често, колкото водата минава през помпата. — Усетих топлия й дъх върху ухото си. — Ела тук, ще взема всичкия гняв в теб дори ако за това са ни нужни целият ден и половината нощ.
Впоследствие се преместихме от тревистото поле в баните, а след това и в двете уютни стаи на къщата на Пенте, построена край отвесен склон. Луната се бе издигнала в небето и ни наблюдаваше през прозореца от известно време, макар да се съмнявах, че сме й показали нещо, което да не е виждала и преди.