Разнесоха се тихи одобрителни възгласи и хората се заеха с онова, което бяха вършили, преди да се появя.
Един едър мъж, препасал меч, излезе с тежка стъпка измежду дърветата.
— Проклет да съм, ако е минал покрай мен, Алег. Той вероятно е от…
— Той е от нашето семейство — спокойно го прекъсна Алег.
— О! — очевидно изненадан възкликна Ото и погледна към лютнята ми. — Добре дошъл тогава.
— Всъщност не минах край него — излъгах аз.
Когато беше тъмно, моят шаед ме правеше почти невидим. Но вината не беше негова и аз не исках да му създавам неприятности.
— Чух музика и се промъкнах. Мислех, че може да е някоя друга трупа, и смятах да ги изненадам.
Ото хвърли многозначителен поглед на Алег и после отново се отправи с тежка стъпка към гората.
— Мога ли да ти предложа напитка? — попита Алег и ме прегърна през раменете.
— Малко вода, ако ви се намира.
— Никой наш гост не пие вода край огъня — възрази той. — Само най-доброто ни вино ще се докосне до устните ти.
— За онези, които са на път, водата на Едема е по-сладка от виното — усмихнах му се аз.
— Тогава пий вода и вино колкото желаеш. — Той ме поведе към един от фургоните, където имаше буре с вода.
Както повеляваше традицията, която беше по-стара от времето, изпих един черпак вода и с втория си измих ръцете и лицето. Избърсах лице с ръкава си, вдигнах поглед към Алег и му се усмихнах.
— Добре е да си отново у дома.
Той ме потупа по гърба.
— Ела да те представя на останалите от семейството.
Първи бяха двама двайсетинагодишни младежи с мърляви бради.
— Френ и Джош са най-добрите ни певци — обяви Алег.
Стиснах ръцете им.
Следващите двама бяха мъжете, които свиреха на инструменти край огъня.
— Гаскин свири на лютня, а Ларен — на свирки и на барабанче.
Те ми се усмихнаха. Ларен удари с палеца си кожата на барабана и той издаде лек думкащ звук.
— А това е Тим. — Алег посочи към един висок мрачен мъж, който смазваше меча си от другата страна на огъня. — Вече се запозна с Ото. Те ни пазят от опасностите по пътя.
Тим кимна и за кратко вдигна поглед от меча си.
— Това е Ан. — Алег посочи една възрастна жена с изпито лице и посивяла коса, вързана на кок. — Тя се грижи да сме нахранени и е като майка за всички нас.
Ан продължи да реже моркови, без да обръща внимание и на двама ни.
— И не на последно място — това е Кете, която държи ключа към сърцата на всички ни.
Кете имаше строги очи и стисната уста, но изражението й се смекчи, когато целунах ръката й.
— Това са всички — усмихна се Алег и леко се поклони. — А твоето име е?
— Квоте.
— Добре дошъл, Квоте. Почини си и се настани удобно. Има ли нещо, което можем да сторим за теб?
— Бих пийнал малко от виното, което ми предложи преди малко — усмихнах се аз.
— Разбира се! — Той допря ръка в челото си. — Или предпочиташ бира?
Кимнах и той ми донесе една халба.
— Превъзходна е — похвалих бирата аз, след като я опитах, седнал на един удобен пън.
— Благодаря ти. — Той докосна с пръсти ръба на въображаемата си шапка. — Сдобихме се с нея, докато минавахме през Левиншир преди няколко дни. Твоето пътуване как върви?
Протегнах се назад и въздъхнах.
— Не толкова зле за един самотен менестрел — свих рамене аз. — Възползвам се от всяка възможност, която ми се предостави. Налага се да съм предпазлив, тъй като съм сам.
Алег кимна разбиращо.
— Можем да се чувстваме в безопасност само защото сме повече — призна той и след това кимна към лютнята ми. — Ще благоволиш ли да ни изпееш някоя песен, докато чакаме Ан да приготви вечерята?
— Разбира се — отвърнах аз и оставих напитката си. — Какво би искал да чуеш?
— Можеш ли да изсвириш „Калайджията напуска града“?
— Дали мога? Ти ми кажи.
Извадих лютнята от калъфа и засвирих.
Докато стигна до припева, всички бяха прекъснали заниманията си, за да слушат. Дори мярнах Ото близо до дърветата — беше напуснал поста си, за да надникне какво става край огъня.
Когато приключих, всички ме аплодираха възторжено.
— Можеш да я свириш — засмя се Алег.
След това изражението му стана сериозно и той потупа устните си с пръст.