— Е — започна да увърта той, — дори и да можеш, ще…
— Това е второто нещо, което искам — с официален тон обявих аз. — Искам ги и двете.
Ото възкликна недоволно, а по израженията на Гаскин и Ларен личеше, че и те споделят възмущението му.
— Само за тази нощ — усмихнах им се успокояващо аз.
Френ и Джош се върнаха, след като бяха опънали палатката ми.
— Трябва да си благодарен, че не поиска теб, Ото — подкачи Френ едрия мъж. — Това би поискал Джош на негово място, нали, Джош?
— Затваряй си плювалника, Френ — раздразнено се сопна Ото. — Сега вече и на мен ми прилоша.
Изправих се и метнах лютнята си през рамо. След това поведох двете очарователни момичета — едната със златиста, а другата с тъмна коса — към палатката си.
131.
Черен цвят на лунната светлина
Френ и Джош добре си бяха свършили работата с палатката. Беше достатъчно висока, за да стоя изправен в средата й, но когато аз и двете момичета стояхме, в нея не оставаше място. Леко побутнах момичето със златистата коса, Ели, към постелята от дебели одеяла.
— Седни — меко казах аз.
Когато тя не отговори, аз я хванах за раменете и я сложих да седне. Тя се остави да бъде преместена, но сините й очи бяха широко отворени и празни. Проверих дали няма следи от наранявания по главата й. Когато не открих такива, предположих, че тя просто е в състояние на дълбок шок.
Порових за момент в пътната си торба, сипах малко стрити на прах листа в чашата си и добавих вода от кожения си мях. Сложих чашата в ръцете на Ели и тя я хвана с отсъстващо изражение.
— Изпий го — подканих я аз, като се опитвах да уцеля тона, който Фелуриан бе използвала от време на време, за да ме накара да изпълнявам онова, което иска, без да се замислям.
Може би това свърши работа или пък тя бе просто жадна. Каквато и да бе причината, Ели изпи чашата до дъно. Погледът й продължаваше да е все така отнесен както преди.
Изсипах още една мярка стрит на прах лист в чашата, напълних я с вода и я подадох на тъмнокосото момиче да я изпие.
Стояхме така в продължение на няколко минути — моята ръка, протегната напред, а нейните ръце, отпуснати неподвижно отстрани на тялото й. Накрая тя примигна и очите й се фокусираха върху мен.
— Какво й даде? — попита ме.
— Стрита велия — меко отвърнах аз. — Това е противоотрова. В яхнията имаше отрова.
Очите й ми казаха, че не ми вярва.
— Аз не ядох от яхнията.
— Имаше и в бирата. Видях те да пиеш от нея.
— Хубаво — каза тя, — защото искам да умра.
— Няма да те убие — въздъхнах аз. — Просто ще ти бъде зле. Ще повръщаш, ще се чувстваш слаба и ще имаш мускулни спазми в продължение на един-два дни. — Вдигнах чашата и й я подадох.
— Защо те е грижа дали ще ме убият? — безизразно попита тя. — Ако не го направят сега, ще го направят по-късно. По-скоро бих умряла… — Тя стисна зъби и не довърши изречението си.
— Не те те отровиха. Аз отрових тях и така се случи, че и ти пое малко от отровата. Съжалявам, но това ще ти помогне да се справиш с по-неприятните симптоми.
За момент в очите на Крин се появи колебание, сетне те отново станаха твърди като желязо. Тя погледна чашата, след това втренчи поглед в мен.
— Ако е безвредно, тогава ти пийни от него.
— Не мога — обясних аз. — Това ще ме приспи, а тази нощ имам работа за вършене.
Очите на тъмнокосото момиче се стрелнаха към постелята от кожи, застлани върху пода на палатката.
— Не такава работа — усмихнах се аз с най-меката си и тъжна усмивка.
Тя продължаваше да не помръдва. Двамата дълго останахме така. Откъм гората се дочу приглушен звук от повръщане. Въздъхнах и отпуснах ръката си с чашата. Сведох поглед и видях, че Ели вече се е свила и спи. Лицето й изглеждаше почти спокойно.
Поех си дълбоко дъх и отново насочих погледа си към Крин.
— Нямаш никаква причина да ми се довериш — рекох аз и я погледнах право в очите, — не и след онова, което ти се е случило. Но се надявам, че ще го направиш. — Подадох й чашата отново.
Тя издържа погледа ми, без да мигне, след това взе чашата. Изпи я наведнъж, задави се малко и седна. Очите й оставаха твърди като мрамор, докато гледаше към стената на палатката. Седнах малко встрани от нея.
Тя заспа след петнайсет минути. Завих и двете момичета с едно одеяло и погледнах лицата им. В съня си те бяха дори по-красиви от преди. Протегнах ръка и махнах един кичур коса от бузата на Крин. За моя изненада тя отвори очи и ме погледна. Не със студения като мрамор поглед, който ми беше отправила преди, а с тъмните очи на малката Дена.