— Какво правиш?
Когато накрая заговорих, гласът ми прозвуча странно в собствените ми уши.
— Всички от Едема Рух са едно семейство — обясних аз, — като затворен кръг. Няма значение дали някои от нас са непознати за останалите, ние въпреки това сме семейство, въпреки това сме близки. Трябва да бъдем такива, защото винаги сме чужди, където и да отидем. Малко сме и хората ни мразят. Имаме закони, правила, които да следваме. Когато един от нас направи нещо, което не може да бъде поправено или простено, ако е застрашил безопасността и честта на Едема Рух, той бива убит и белязан с прекъснатия кръг, за да е ясно, че вече не е един от нас. Рядко се налага това да се прави.
Извадих желязото от огъня и отидох при следващото тяло — това на Ото. Притиснах го на обратната страна на дланта му и се заслушах в съскащия звук.
— Тези хора не бяха Едема Рух. Но се преструваха на такива. Правеха неща, които никой Едема не би направил, затова искам да съм сигурен, че светът знае, че те не са били част от нашето семейство. Рух не правят нещата, които тези мъже и жени са правили.
— Но фургоните — възрази тя, — инструментите.
— Те не бяха Едема Рух — твърдо настоях аз. — Вероятно дори не са били и истинска трупа, а просто шайка крадци, които са избили група на Рух и са се опитали да заемат местата им.
Крин погледна телата и после отново насочи погледа си към мен.
— Значи си ги убил, задето се преструват на Едема Рух?
— Че се преструват на Едема Рух ли? Не. — Сложих отново подковата в огъня. — За това, че са избили трупата на Рух и са откраднали фургоните им? Да. За онова, което са сторили с теб? Да.
— Но ако не са Рух… — Крин погледна ярко боядисаните фургони. — Как?
— И аз самият съм любопитен за това — отвърнах аз.
Извадих отново прекъснатия кръг от огъня, отидох до Алег и притиснах желязото върху дланта му.
Фалшивият член на трупа трепна и сякаш се разбуди.
— Той не е мъртъв! — изпищя Крин.
Бях огледал раната преди това.
— Мъртъв е — студено я уверих аз. — Просто още не е спрял да мърда. — Обърнах се и го погледнах в очите. — Какво ще кажеш, Алег? Как се сдобихте с тези два фургона на Едема?
— Долно копеле на Рух! — наруга ме той със замаян и предизвикателен вид.
— Да — казах аз. — Такъв съм. А ти не си. И така, как научи знаците и обичаите на моето семейство?
— Как разбра? — попита той. — Знаехме думите и ръкостискането. Знаехме за водата и виното и за песните преди вечеря. Как разбра?
— Мислехте си, че ще можете да ме измамите? — извиках аз и усетих как гневът в мен се стяга като пружина. — Това е моето семейство! Как бих могъл да не го познавам? Рух не правят онова, което вие сте сторили. Рух не крадат и не отвличат момичета.
Алег поклати глава с подигравателна усмивка. По зъбите му имаше кръв.
— Всеки знае какви неща вършите вие.
Гневът ми избухна.
— Всички мислят, че ни познават! Мислят си, че слуховете и истината са едно и също нещо! Рух не правят такива неща! — Размахах бясно ръце наоколо. — Хората мислят тези неща само заради такива като теб! — Гневът ми избликна още по-яростно и аз осъзнах, че крещя. — Сега ми кажи каквото искам да знам или дори и бог ще заплаче, като чуе какво ще сторя с теб!
Алег пребледня и му се наложи да преглътне, за да възвърне гласа си.
— Имаше един старец и още няколко други музиканти. Половин година пътувах с тях като охрана. Накрая те ме приеха в групата си. — Той се задъха и отвори широко уста, опитвайки се да си поеме въздух.
— Тогава ти ги изби.
Беше казал достатъчно.
Алег енергично поклати глава.
— Не… бяхме нападнати, докато пътувахме — той немощно посочи останалите тела. — Те ни изненадаха. Избиха останалите музиканти, но мен просто ме… зашеметиха.
Погледнах редицата от трупове и почувствах как гневът ми пламна отново, макар това вече да ми бе известно. Нямаше друг начин тези хора да се сдобият с два фургона на Едема с непокътнати знаци върху тях.
Алег заговори отново:
— След това им показах… как да се държат като трупа. — Болката го накара да преглътне мъчително. — Хубав живот.
Извърнах поглед отвратен. Донякъде той наистина беше един от нас. Осиновен от семейството ни. Сега, когато бях научил това, то само правеше нещата десет пъти по-лоши от преди. Мушнах отново подковата в жарта на огъня и докато тя се нагряваше, погледнах момичето. Вперила поглед в Алег, очите й бяха станали твърди като кремък.