Макар да не бях сигурен дали трябваше да го правя, й подадох дамгата. Лицето й стана сурово и тя я взе.
Изглежда, Алег така и не разбра какво предстоеше да се случи, докато тя не допря нажеженото желязо до гърдите му. Той изпищя и започна да се гърчи, но не му достигаше сила да се измъкне и тя силно притисна печата към него. Направи гримаса, докато той слабо се съпротивляваше, и очите й се изпълниха със сълзи на гняв.
След една дълга минута отдръпна желязото и се изправи, като плачеше тихо. Оставих я на спокойствие.
Алег вдигна очи към нея и някак успя да възвърне гласа си.
— А, момиче, прекарахме си добре заедно, нали? — рече той, Крин спря да плаче и го погледна, а той продължи: — Не…
Изритах го здраво в ребрата, преди да успее да каже нещо друго. Той безмълвно се сви от болка и след това изплю кръв срещу ми. Изритах го още веднъж и тялото му се отпусна неподвижно.
Тъй като не знаех какво друго да направя, взех дамгата и започнах да я нагрявам отново.
Настъпи продължително мълчание.
— Ели още ли спи? — попитах аз.
Крин кимна.
— Мислиш ли, че би й помогнало, ако види това?
Тя се замисли и избърса лицето си с ръка.
— Не мисля — накрая отвърна тя. — Не мисля, че точно сега би могла да го види. Не е добре с главата.
— И двете ли сте от Левиншир? — попитах аз, за да избегна ново неловко мълчание.
— Фермата на моето семейство се намира малко на север от Левиншир — отвърна момичето. — Бащата на Ели е кмет.
— Кога дойдоха тези в града ви? — попитах аз, докато слагах печата върху поредната ръка. Сладникавата миризма на изгоряла плът ставаше все по-силна.
— Кой ден сме?
Пресметнах наум.
— Фелинг.
— Дойдоха в града на Тхеден. — Тя направи пауза. — Преди цели пет дни? — каза тя с невярващ глас. — Радвахме се на възможността да изгледаме някоя пиеса и да научим новините. Да послушаме малко музика. — Сведе поглед. — Лагерът им беше в източния край на града. Когато отидох да ми предскажат съдбата, те ми казаха да се върна по-късно през нощта. Изглеждаха толкова приятелски настроени, толкова вълнуващи. — Крин погледна към фургоните. — Когато отидох, те всички бяха насядали край огъня. Пяха ми песни. Старицата ми даде някакъв чай. Изобщо не се замислих… Искам да кажа… тя изглеждаше като баба ми. — Очите й се спряха върху тялото на старицата и след това се отместиха встрани. — След това не знам какво се случи. Събудих се в тъмнината, в един от фургоните. Бях вързана и… — Гласът й леко трепна, тя разсеяно разтри китките си и след това погледна назад към палатката. — Предполагам, че и Ели е получила същата покана.
Довърших дамгосването на ръцете им. Имах намерение да сложа печата и на лицата им, но желязото се нагряваше твърде бавно в огъня и бързо почувствах умора. Изобщо не бях спал и гневът, който толкова дълго бе пламтял в мен, вече едва тлееше, оставяйки ме студен и безчувствен.
Посочих котлето с овес, което бях свалил от огъня.
— Гладна ли си?
— Да — отвърна тя, след което стрелна с поглед труповете. — Не.
— И аз също. Отиди да събудиш Ели и можем да ви отведем у дома.
Крин се затича към палатката. След като тя се скри вътре, аз се обърнах към редицата от трупове.
— Някой възразява ли срещу моето напускане на трупата? — попитах аз.
Никой от тях не го направи. И така, аз си тръгнах.
133.
Сънища
Отне ми един час да закарам фургоните до една гъста част на гората и да ги скрия. Махнах знаците на Едема и разпрегнах конете. Имаше само едно седло, затова натоварих другите два коня с храна и каквито преносими ценни вещи успях да открия.
Когато се върнах с конете, Крин и Ели ме чакаха. По-точно Крин ме чакаше. Ели просто стоеше наблизо с безучастно изражение и празни очи.
— Знаеш ли как да яздиш? — попитах Крин.
Тя кимна и аз й подадох поводите на оседлания кон. Момичето сложи крак на стремето, след което спря и поклати глава. Бавно свали крака си.
— Ще вървя пеш.
— Мислиш ли, че Ели ще се задържи на коня?