Повдигна пясъчнорусата си коса и посочи ухото си.
— Слуша — твърдо каза той. — Фреахт. — Той отново оголи зъби и започна да прави движения, все едно хапе. — Фреахт. — Вдигна юмрук. — Фреахт. Фреахт.
И изведнъж аз го чух. Не беше звученето на самата дума, а ритъмът, с който бе изречена.
— Фреахт? — попитах аз.
— Да. Добре. — Той ме възнагради с една от кратките си и редки усмивки.
След това трябваше да започна да уча всички думи отначало, като този път обръщах внимание на ритъма им. Преди не го бях усетил, а просто подражавах на звученето им. Постепенно открих, че всяка дума може да има няколко различни значения в зависимост от ритъма на звуците, които я съставляват.
Научих важните фрази като: „Какво означава това?“ и „Обясни ми го по-бавно“, в допълнение към трийсетина думи — бий се, погледни, меч, ръка, танц. Пантомимата, която трябваше да изпълня, за да му обясня последната от тези думи, накара и двама ни да се разсмеем.
Беше увлекателно. Различният ритъм на всяка дума означаваше, че самият език носи в себе си някаква музика. Не можеше да не се зачудя…
— Темпи? — попитах аз. — Какви са вашите песни? — Той ме погледна безизразно за момент и аз помислих, че не е разбрал абстрактния ми въпрос. — Можеш ли да ми изпееш някоя адемска песен?
— Какво е песен? — попита той.
През последния час Темпи беше научил два пъти повече думи от мен.
Прочистих гърлото си и запях:
Когато запях, очите на Темпи се разшириха. Той направо зяпна.
— Ти? — подканих го аз и посочих гърдите му. — Можеш ли да изпееш адемска песен?
Лицето му поруменя и стана яркочервено, а по него преминаваха неконтролирано различни емоции, оставени на свобода удивление, ужас, смущение, шок и отвращение. Той се изправи, извърна лице и избърбори нещо на адемски твърде бързо, за да го разбера. Изглеждаше така, сякаш току-що го бях накарал да се съблече гол и да ми танцува.
— Не — отсече той, след като успя донякъде да възвърне хладнокръвието си.
Лицето му отново беше безизразно, но светлата му кожа беше все още облята в наситеночервен цвят.
— Не. — Сведе поглед към земята, докосна гърдите си и поклати глава. — Не песен. Не адемска песен.
— Темпи, съжалявам. — Изправих се, като не знаех къде съм сбъркал.
Наемникът поклати глава.
— Не. Нищо съжалява. — Той си пое дълбоко дъх, отново поклати глава, обърна се и понечи да се отдалечи. — Сложно.
81.
Ревнивата луна
В онази вечер Мартен застреля три тлъсти заека. Аз изкопах корени, набрах подправки и преди слънцето да залезе, петимата седнахме да се насладим на вечеря, която беше идеално допълнена с два големи самуна пресен хляб, масло и безименно, местно трошливо сирене.
След хубавото време през деня настроението беше добро и отново се захванахме да си разказваме истории.
Хеспе сподели една изненадващо романтична история за кралица, влюбена в прислужник. Наемницата разказваше със страст. И ако историята й не говореше достатъчно за нежното й сърце, то погледите, които хвърляше на Дедан, докато описваше любовта на кралицата, без съмнение го разкриваха.
Дедан обаче така и не успя да забележи признаците, че е влюбена. И с рядко срещана глупост започна да разказва история, която беше чул в странноприемницата „За няколко пенита“. Историята за Фелуриан.
— Момчето, което ми разказа това, не беше по-голямо от Квоте — подхвана Дедан. — И ако го бяхте чули как говори, щяхте да разберете, че едва ли е способен да съчини такъв разказ. — Наемникът многозначително потупа слепоочието си. — Но чуйте я и сами преценете дали да й вярвате.
Както казах, Дедан имаше сладкодумен език и умът му беше по-остър, отколкото бихте предположили, стига да реши да го използва. За съжаление в онзи ден работеше предимно езикът му, а не умът.
— От незапомнени времена хората са избягвали тази част на гората. Не от страх от разбойници или от опасение, че могат да се загубят. — Той поклати глава. — Не. Казват, че тук били домовете на приказните създания. Духове с копита, които танцуват на пълнолуние. Зловещи същества с дълги пръсти, които крадат бебета от люлките. Много са жените, които през нощта оставят навън хляб и мляко. И много са мъжете, които строят къщите си така, че всичките им врати да са в една редица. Някои могат да нарекат тези хора суеверни, но те знаят истината. Най-добре е човек да избягва фае, но трябва и да знае как да спечели благоразположението им. Това е историята за Фелуриан — Дамата на здрача. Дамата на първата тишина. Фелуриан, която е смърт за мъжете. Но щастлива смърт — такава, на която те отиват доброволно.