Изглежда, че това донякъде успокои Ел и очите й се насочиха към мен, сякаш търсеше нещо, в което да повярва.
— Това е самата истина — уверих ги аз. — И нищо от онова, което се е случило, не е било по ваша вина. Гледайте да не забравяте това през следващите няколко дни.
— Мразя ги! — изсъска Ел, изненадвайки ме с внезапната си ярост. — Мразя мъжете!
Кокалчетата на ръцете й, които стискаха поводите на Сива опашка, побеляха. Лицето й се изкриви в маска на ярост. Крин прегърна Ел, но когато ме погледна, видях същите чувства, отразени мълчаливо и в нейните тъмни очи.
— Имате право да ги мразите — признах аз, изпитвайки повече гняв и безпомощност, отколкото някога бях чувствал в живота си. — Но и аз съм мъж. Не всички сме такива.
Постояхме там — на не повече от километър от града — още известно време. Пийнахме вода и хапнахме малко, за да успокоим нервите си. А след това ги отведох по домовете им.
135.
Завръщане у дома
Левиншир не беше голям град. В него живееха двеста души, може би триста, ако се броят и околните ферми. Когато влязохме в селището, беше време за обяд и черният път, който го разделяше на две, беше празен и тих. Ел ми каза, че нейната къща се намира в другия край на града. Надявах се момичетата да стигнат до там, без да ги видят. Те бяха уморени и объркани. Последното нещо, от което се нуждаеха, бе да се изправят пред тълпа от съседи, които клюкарстват за тях.
Но не беше писано да стане така. Бяхме стигнали до средата на града, когато мярнах движение зад един прозорец. Един женски глас извика „Ел!“ и десет секунди по-късно от всички врати наоколо започнаха да излизат хора.
Жените бяха най-бързи и след по-малко от минута десетина от тях бяха образували защитен кордон около двете момичета, като не спираха да говорят, да плачат и да се прегръщат една друга. Изглежда, че Ел и Крин нямаха против това. Може би така беше по-добре. Сърдечното посрещане можеше да помогне много за бързото им изцеление.
Мъжете стояха по-назад, защото знаеха, че в подобни ситуации от тях няма особена полза. Повечето наблюдаваха от вратите или верандите. Седем-осем излязоха на улицата, като се движеха бавно и преценяваха положението. Това бяха предпазливи хора — фермери и приятели на фермери. Те знаеха имената на всички на двайсет километра околовръст. В градче като Левиншир нямаше непознати освен мен самия.
Нито един от тези мъже не беше близък роднина на момичетата. Дори и да бяха такива, нямаше да се приближат до тях в продължение на поне още един час. Така щяха да позволят на жените и сестрите си да се погрижат за нещата. Тъй като нямаше с какво да се занимават, вниманието им за кратко се спря върху конете и след това се насочи към мен.
Махнах на едно десетинагодишно момче.
— Отиди да кажеш на кмета, че дъщеря му се е върнала. Тичай!
Момчето се затича, а босите му крака вдигнаха облак от прах по пътя.
Мъжете бавно тръгнаха към мен. Естествената им подозрителност беше станала десетократно по-голяма заради скорошните събития. Едно около дванайсетгодишно момче не беше толкова предпазливо, колкото останалите, и се приближи до мен, като оглеждаше меча и наметалото ми.
— Как се казваш? — попитах го аз.
— Пит.
— Можеш ли да яздиш кон, Пит?
— Че как. — Той изглеждаше засегнат.
— Знаеш ли къде е фермата на Уокър?
— На около три-четири километра от пътя за мелницата.
Отстъпих встрани и му подадох поводите на петнистата кобила.
— Отиди и им кажи, че дъщеря им се е прибрала у дома. След това им дай коня, за да дойдат в града.
Беше яхнал животното още преди да успея да предложа да му помогна да се качи. Подържах юздата още малко, докато скъсявах стремената, така че да не се убие по пътя към фермата.
— Ако стигнеш дотам и се върнеш, без да си счупиш главата или крака на моя кон, ще ти дам едно пени — обещах аз.
— Ще ми дадеш две — отвърна той.
Засмях се. Той обърна коня и миг по-късно беше изчезнал.
Междувременно мъжете се бяха приближили и сега ме наобиколиха в кръг.
Един висок, оплешивяващ и навъсен мъж с прошарена брада явно се беше самоопределил за водач.
— И така, кой си ти? — попита той, а тонът му говореше повече, отколкото думите. „Кой, по дяволите, си ти?“
— Квоте — любезно отвърнах аз. — А ти?