— Бурята все още се колебае дали да се разрази — съобщи той, сложи престилката си върху бара и внимателно извади доматите от нея. — Но ако реши да го стори, може да е толкова силна, че тази нощ да обръща каруци.
Той започна разсеяно да си тананика, докато режеше и подреждаше всичко върху широк дървен поднос.
Вратата на „Пътният камък“ се отвори и пламъците на лампите потрепериха от внезапния порив на вятъра. Влязоха двама войници. Бяха се прегърбили срещу силния вятър и мечовете им стърчаха назад като опашки. Платът на техните синьо-бели дрехи бе осеян с тъмните пръски на дъжда.
Те свалиха тежките си раници и по-ниският от двамата натисна вратата с рамо, за да я затвори със сила, докато вятърът я блъскаше.
— В името на божиите зъби! — изруга по-високият и оправи дрехите си. — Лоша нощ да си навън.
Темето му беше плешиво и имаше гъста черна брада, която беше равна като лопата. Той погледна към Квоте.
— Ей, момче! — весело извика той. — Зарадвахме се, като видяхме вашата светлина. Би ли изтичал да извикаш собственика? Трябва да поговорим с него.
Съдържателят вдигна престилката от бара и я нахлузи през глава.
— Аз съм собственикът — рече той и се прокашля, докато връзваше връзките на кръста си.
Той прекара ръце през разрошената си коса, за да я приглади.
Брадатият войник му хвърли поглед и след това сви рамене.
— Това е добре. Има ли някакъв шанс да ни дадеш нещо за вечеря?
Квоте посочи празната стая.
— Не видях смисъл да слагам котлето на огъня тази вечер отвърна той. — Но мога да ви предложа това, което виждате тук.
Двамата войници се приближиха към бара. Русият прокара ръце през къдравата си коса и изтръска няколко капки дъжд от нея.
— Този град изглежда по-мъртъв от водата в застояла локва — отбеляза той. — Не видяхме никаква друга светлина освен тази.
— Беше дълъг ден за събиране на жътвата — обясни съдържателят, — а и в една от близките ферми има бдение. Вероятно в момента ние четиримата сме единствените хора в града. — Той енергично потри ръце. — Мога ли да ви предложа по една напитка, за да се сгреете, добри хора?
Той извади бутилка вино и я тропна върху бара с глух и приятен звук.
— Ами, затрудняваш ме с това предложение — отговори русият войник с леко смутена усмивка. — Много бих искал да пийна, по двамата с приятеля ми току-що получихме заплатата си от краля. — Той бръкна в джоба си и извади лъскава златна монета.
— Това са всички пари, които имам в мен. Ще имаш ли да ми развалиш цял роял?
— И аз съм в същото положение — оплака се брадатият войник. — Това са повече пари, отколкото някога съм имал, но трудно се харчат накуп. В повечето градчета, през които минахме, едва успяха да ни развалят половин пени. — Той се засмя на собствената си шега.
— Май ще мога да ви помогна за това — непринудено каза Квоте.
Двамата войници се спогледаха. Русият кимна.
— Добре тогава — рече той и прибра монетата обратно в джоба си. — Ето каква е истината. Няма да останем за през нощта. — Взе парче сирене от бара и отхапа от него. — Освен това няма да ти плащаме за нищо.
— Аха — отвърна съдържателят. — Разбирам.
— А щом имаш достатъчно пари в кесията си, за да развалиш два златни рояла — алчно добави брадатият, — тогава ще вземем и тях.
Русият войник разпери ръце в успокоителен жест.
— Виж сега, не е нужно нещата да стават грозни. Ние не сме лоши хора. Дай ни кесията си и ще си вървим по пътя. Никой няма да пострада и нищо няма да бъде потрошено. Малко ще те заболи. — Той повдигна вежди към съдържателя. — Но е нищо, в сравнение с това да те убият. Прав ли съм?
Брадатият войник погледна към мястото край камината, където седеше Летописеца.
— Това няма нищо общо с теб — мрачно заяви той и брадата му се поклащаше, докато говореше. — Не искаме нищо от теб. Просто си стой на мястото и не ни се прави на храбрец.
Писарят стрелна с поглед мъжа зад бара, но очите на съдържателя бяха насочени към двамата войници.
Русият отхапа отново от сиренето, докато оглеждаше странноприемницата.
— За толкова млад мъж се справяш доста добре. Ще продължаваш в същия дух и след като си тръгнем. Но ако се опиташ да създаваш неприятности, ще ти избием зъбите, ще потрошим цялото място и пак ще ти вземем кесията. — Той хвърли останалото сирене върху бара, плесна енергично с ръце и се усмихна. — И така, ще се държим ли като цивилизовани хора?