Неканен, в съзнанието ми се появи споменът за желязната бесилка и аз реших, че не мога да рискувам да направя лошо впечатление. Не и с новините, които носех.
— Стейпс, няма да бъда готов поне още час. Мога да се срещна с него при шестата камбана, ако желае.
Изражението на мъжа стана сковано и оскърбено. Посланието му беше ясно — не можеш просто да поискаш да се срещнеш по различно време с маер Алверон. Той те вика и ти отиваш. Такъв беше редът на нещата.
— Стейпс — казах аз с възможно най-мек тон, — погледни ме. Помириши ме. Изминал съм петстотин километра през последния цикъл от дни. Не мога да отида да се разхождам в градината, покрит с прах от пътя и вонящ като варварин.
Стейпс сви неодобрително уста.
— Ще му кажа, че си зает с нещо.
Пристигнаха още ведра, от които се вдигаше пара.
— Кажи му истината, Стейпс — посъветвах го аз и започнах да разкопчавам ризата си. — Сигурен съм, че ще разбере.
След като се изтърках, сресах и облякох подходящо, изпратих на маера златния си пръстен и една бележка, на която пишеше — „Разговор насаме, възможно най-рано, в удобно за вас време“.
След един час пристигна куриер с картичка от маера, която гласеше: „Чакай да те повикам.“
Чаках. Изпратих едно момче за поръчки да ми донесе вечеря, след това чаках през останалата част от вечерта. Следващият ден мина, без да получа никакви нови съобщения. И тъй като не знаех кога ще ме повика Алверон, на практика бях принуден да не мърдам от стаята си в очакване на неговия пръстен.
Беше добре, че можех да наваксам загубения сън и да се изкъпя още веднъж, но се безпокоях, че новините от Левиншир ще ме настигнат. А и фактът, че не можех да сляза до Долен Северин, за да потърся Дена, също беше ужасно дразнещ.
Това беше своеобразно мълчаливо порицание, което често се среща в дворовете. Посланието на маера беше ясно: „Когато те повикам, идваш. При моите условия или при никакви условия.“
Беше детинско по начина, по който могат да се държат само благородниците. Затова изпратих сребърния си пръстен на Бредон. Той дойде навреме, за да сподели вечерята ми, и ми помогна да наваксам с клюките за целия сезон, които бях пропуснал. Дворцовите клюки могат да бъдат неимоверно скучни, но Бредон ми разказа само най-интересното.
Повечето неща бяха свързани с шеметното ухажване на наследницата на Лаклес от маера и последвалата сватба. Очевидно те били влюбени един в друг. Мнозина подозирали, че вече е заченато дете. Кралският двор в Ренере също бил доста зает. Принцът регент Алаитис бил убит по време на дуел и с това предизвикал хаос в по-голямата част от южния фарел, тъй като разни благородници правели всичко възможно да извлекат изгода от смъртта на толкова високопоставен член на двора.
Носели се и слухове. Хората на Алверон се били погрижили за някакви бандити в отдалечена част на Елд. Изглежда, разбойниците устройвали засади на бирниците. На север имало недоволство, тъй като хората трябвало да изтърпят второ посещение на бирниците на маера. Но поне пътищата отново били безопасни и виновниците били мъртви.
Бредон също ми спомена за интересна мълва за млад мъж, който посетил Фелуриан и се върнал почти невредим, макар малко да бил заприличал на самите фае. Това не беше дворцова клюка, а по-скоро нещо, което можеш да чуеш в някоя кръчма. Долнопробна мълва, на която никой благородник не би благоволил да обърне внимание. Тъмните му бухалски очи проблеснаха весело, докато ми го разказваше.
Съгласих се, че тези истории са наистина доста простовати и доста под нивото на такива изтънчени хора като нас. Наметалото ми ли? Доста е хубаво, нали? Не мога да си спомня точно къде бях поръчал да ми го ушият. На някое екзотично място.
Между другото, онзи ден бях чул една доста интересна песен за Фелуриан. Би ли искал да я чуе?
Разбира се, поиграхме и так. Въпреки че дълго време не бях играл, Бредон каза, че уменията ми са се подобрили. Изглежда, започвах да се уча как да играя красиво.
Не е необходимо да казвам, че следващия път, когато Алверон изпрати да ме повикат, отидох. Изкушавах се да закъснея с няколко минути, но се въздържах, защото знаех, че от това няма да последва нищо добро.
Маерът се разхождаше сам, когато го срещнах в градината. Стоеше изправен и с вдигнати рамене и никой никога не би предположил, че му се е налагало да се обляга на ръката ми или да използва бастун.