— Квоте — топло ми се усмихна той, — радвам се, че намери време да ме посетиш.
— За мен винаги е удоволствие, ваша милост.
— Да се разходим ли? — попита той. — По това време на деня гледката от южния мост е приятна.
Закрачих заедно с него по пътеката, която се виеше между грижливо подрязаните живи плетове.
— Забелязах, че си въоръжен — отбеляза той с очевидно неодобрение в гласа.
Ръката ми несъзнателно докосна Цезура. Сега беше вързан на бедрото ми вместо през рамото.
— Има ли нещо лошо в това, ваша милост? Мислех, че всички мъже във Винтас имат право да носят оръжие.
— Едва ли е уместно — рече той, като наблегна на последната дума.
— Разбрах, че в кралския двор в Ренере няма благородник, който би се осмелил да се покаже без меча си.
— Добре казано, но ти не си благородник — хладно посочи Алверон — и не е лошо да не го забравяш.
Не отговорих нищо.
— Освен това този обичай е варварски и рано или късно ще създаде неприятности на краля. Независимо от това какъв е обичаят в Ренере, в моя град, в моя дом и в моята градина няма да идваш при мен въоръжен. — Той се обърна и ме погледна строго.
— Извинявам се, ако съм ви засегнал, ваша милост — спрях и направих по-дълбок поклон от онзи, който бях направил преди малко.
Демонстрацията на моята покорност, изглежда, го успокои. Той се усмихна и сложи ръка на рамото ми.
— Няма нужда от всичко това. Ела да погледнем огъня на скръбта. Листата му скоро ще се завъртят.
Повървяхме близо час, като разговаряхме приятелски за дреболии. Бях неизменно учтив и настроението на Алверон продължи да се подобрява. Ако задоволяването на егото му можеше да ми помогне да запазя неговото благоволение, това беше малка цена, за да си осигуря покровителството му.
— Трябва да кажа, че бракът ви се отразява добре.
— Благодаря ти — любезно кимна той. — Открих, че семейният живот ми харесва.
— Предполагам, че здравето ви продължава да се подобрява? — попитах аз, доближавайки се до границите на онова, за което можехме да разговаряме публично.
— Все повече и повече — отвърна той. — Без съмнение това е още една от ползите от семейния живот.
Той ми хвърли поглед, който ми подсказа, че не би одобрил по-нататъшни въпроси по тази тема, поне не и на място като това.
Продължихме да се разхождаме, като кимахме на благородниците, които срещахме. Маерът бъбреше за незначителни неща, за слуховете в двора. Аз играех неговата игра и подавах своите реплики в събеседването. Но истината беше, че исках това да свърши, за да можем да проведем сериозен разговор насаме.
Но също така знаех, че Алверон не обича да бъде пришпорван по време на разговор. Събеседванията ни следваха нещо като ритуал. Ако нарушах това, нямаше да постигна нищо друго, освен да го подразня. Така че изчаквах подходящия момент, миришех цветята и се преструвах на заинтригуван от дворцовите клюки.
След четвърт час в разговора настъпи характерната пауза. След това предстоеше да започнем спор. После можехме да отидем на някое място, което е достатъчно усамотено, за да можем да разговаряме по важни въпроси.
— Винаги съм смятал — най-сетне започна Алверон, насочвайки се към темата на днешния ни разговор, — че всеки има свой въпрос, който е в центъра на същността му, на онова, което е той.
— Какво имате предвид, ваша милост?
— Вярвам, че всеки има някакъв въпрос, който го движи напред. Въпрос, който го държи буден нощем. Въпрос, който го измъчва, както мисълта за кокала тормози кучето. Ако разбереш въпроса на даден човек, това те приближава до възможността да разбереш него самия. — Той ми хвърли кос поглед с някакво подобие на усмивка. — Или поне аз винаги съм смятал, че е така.
Обмислих за момент думите му.
— Ще трябва да се съглася с вас, ваша милост.
Алверон повдигна вежди.
— Съгласяваш се толкова лесно? — В гласа му прозвуча леко разочарование. — Очаквах известна съпротива от твоя страна.
Поклатих глава доволен, че ми се открива удобна възможност да повдигна въпроса, който ме вълнуваше.
— От години ме тревожи един въпрос и предполагам, че ще продължи да ме тревожи още години напред. Така че за мен онова, което казвате, има дълбок смисъл.