— Наистина ли? — попита той с жаден интерес. — Какъв е той?
Обмислих дали да не му кажа истината за моето търсене на чандрианите и за смъртта на трупата ми. Тази тайна продължаваше да се таи в сърцето ми, тежка като голям гладък камък. Беше нещо твърде лично, за да го кажа на толкова интелигентен човек като маера. И което беше по-важно, това щеше да разкрие моята връзка с Едема Рух, нещо, което не бях направил публично достояние в двора му. Алверон знаеше, че не съм благородник, но нямаше представа, че произходът ми е чак толкова нисък.
— Това трябва да е много важен въпрос за теб, щом ти трябва толкова дълго време, за да го обмислиш — пошегува се маерът, докато се колебаех. — Хайде, настоявам. Всъщност ще ти предложа сделка — въпрос срещу въпрос. Може би ще си помогнем взаимно да намерим своите отговори.
Едва ли можех да се надявам на по-голямо насърчаване от това. Замислих се за момент, за да подбера внимателно думите си.
— Къде са амирите?
— Амирите с окървавени ръце — замислено каза сякаш на себе си Алверон и след това ми хвърли кос поглед. — Предполагам, че не питаш къде са телата им?
— Не, ваша милост — мрачно отвърнах аз.
— Интересно — отбеляза той и лицето му стана замислено.
Поех си облекчено дъх, почти бях очаквал да ми даде някой лекомислен отговор и да ми каже, че амирите са мъртви от векове. Вместо това той рече:
— Изучавах сериозно амирите, когато бях млад, знаеш ли това?
— Наистина ли, ваша милост? — попитах аз, изненадан от големия си късмет.
Той ме погледна и на устните му заигра лека усмивка.
— Не е толкова учудващо. Когато бях момче, исках да съм един от амирите. — Той изглеждаше леко смутен. — Не всички истории за тях са зловещи. Те са извършили значими неща. Направили са трудни избори, които никой друг не е искал да направи. Тези неща плашат хората, но вярвам, че те са били велика сила, бореща се на страната на доброто.
— И аз винаги съм смятал така — признах аз. — Питам просто от любопитство — коя е вашата любима история?
— Атрейон — малко тъжно отговори маерът. — Не съм се сещал за това от години. Вероятно бих могъл да изрецитирам по памет „Осемте клетви на Атрейон“. — Той поклати глава и ме погледна. — А ти?
— Атрейон е малко кървав за мен — признах аз.
Алверон изглеждаше развеселен.
— Не са ги наричали „амирите с окървавените ръце“ без причина — отбеляза той. — Татуировките на сиридите едва ли са били просто за украса.
— Така е — съгласих се аз. — И все пак предпочитам сър Савиен.
— Разбира се — кимна той, — ти си романтик.
Повървяхме мълчаливо известно време, завихме зад ъгъла и минахме покрай един фонтан.
— Бях очарован от тях като дете — най-сетне рече Алверон, сякаш признаваше нещо, от което малко се срамува, — мъже и жени със силата на църквата зад гърба им. И това е било във времето, когато цялото могъщество на Атур е стояло зад църквата — усмихна се той. — Смели, свирепи и отговарящи за постъпките си единствено пред себе си и пред бог.
— И пред останалите амири — добавих аз.
— И в крайна сметка пред понтифекса — довърши той. — Предполагам, че си чел прокламацията срещу тях?
— Да.
Стигнахме до един малък сводест мост от дърво и камък, после спряхме на върха на арката му, погледнахме към водата отдолу и наблюдавахме лебедите, които бавно се движеха по течението.
— Знаеш ли какво открих, когато бях млад? — попита маерът.
Поклатих глава.
— Когато станах твърде голям за детските истории за амирите, започнах да се чудя за по-конкретни неща. Колко са били те? Колко са били дребните благородници? Колко коня са могли да разположат на бойното поле за военните действия? — Той се обърна леко към мен, за да види реакцията ми. — По онова време бях във Фелтон. Там има стар атурански мендари, в който се пазят църковните архиви за целия северен фарел. Преглеждах книгите им в продължение на два дни. Знаеш ли какво открих?
— Нищо — отвърнах аз. — Не сте открили нищо.
Алверон се обърна и ме погледна. На лицето му беше изписана внимателно премерена изненада.
— Същото стана и при мен в Университета — обясних аз. — Сякаш някой е отстранил информацията за амирите от тамошния Архив. Не всичко, разбира се, но имаше само откъслечни подробности, вдъхващи доверие.