„Без ключалка“ — помислих си аз.
Отвореният капак разкри друго сандъче, което беше по-малко и по-плоско. Беше с размера на кутия за хляб и отворът на месинговата му ключалка не беше с формата на ключ, а беше просто кръгъл. Мелуан свали нещо от една верижка около врата й.
— Мога ли да го видя? — попитах аз.
Мелуан изглеждаше изненадана.
— Моля?
— Този ключ — мога ли да го погледна за момент?
— За бога! — възкликна Алверон. — Още не сме стигнали до интересната част. Предлагам ти една вековна загадка, а ти се възхищаваш от хартията, в която е опакована!
Мелуан ми подаде ключа и докато го въртях в ръце, аз го огледах набързо, но внимателно.
— Обичам да разкривам своите загадки пласт след пласт — обясних аз.
— Като лукова глава ли? — изсумтя маерът.
— Като цвете — отвърнах аз и подадох ключа обратно на Мелуан. — Благодаря ви!
Тя постави ключа и отвори капака на вътрешното сандъче. После сложи отново верижката на врата си, мушна я под дрехите си и приглади роклята и косата си, за да придобие отново безупречен вид. Сякаш й беше нужна цяла вечност, за да го направи.
Накрая се пресегна и извади с две ръце нещо от сандъчето. Държеше го зад отворения капак и аз не можех да го видя. После вдигна поглед и си пое дълбоко дъх.
— Това е било… — започна Мелуан.
— Просто му го покажи, скъпа — меко я прекъсна Алверон. — Любопитно ми е да разбера какво мисли. — Той се засмя. — Освен това се опасявам, че момчето ще припадне, ако продължаваш да го караш да чака още дълго.
Мелуан благоговейно ми подаде парче тъмно дърво с размера на дебела книга. Взех го с двете си ръце.
За размера си кутията беше неестествено тежка. Под пръстите си усещах дървото като полиран камък. Когато прокарах ръце по нея, открих, че страните й бяха покрити с резба. Не толкова отчетлива, че да привлече окото, а съвсем фина, така че пръстите ми едва усещаха нежните шарки върху дървото. Погладих горната й страна и усетих подобна резба.
— Беше прав — нежно каза Мелуан, — той е като дете, получило подарък за средата на зимата.
— Още не си видяла най-доброто — отвърна маерът. — Почакай да започне. Умът на момчето е като железен чук.
— Как се отваря? — попитах аз.
Повъртях я в ръце и почувствах как вътре нещо мърда. Видимо нямаше панти или нещо такова, дори не се виждаше процеп там, където трябваше да е капакът. Изглеждаше просто като едно цяло парче от тъмно и тежко дърво. Но знаех, че е нещо като кутия. Изглеждаше като кутия. И тя искаше да бъде отворена.
— Не знаем — отвърна Мелуан.
Може би щеше да добави още нещо, но съпругът й нежно я прикани да замълчи.
— Какво има вътре? — отново я наклоних и усетих как съдържанието й се размърда.
— Не знаем — повтори тя.
Самото дърво беше интересно. Беше достатъчно тъмно, за де е роах, но имаше тъмночервена зърнеста структура. Леко миришеше… на нещо. Беше позната миризма, за която не можех да се сетя на какво точно ми напомня. Наведох лице към повърхността му и вдъхнах дълбоко през носа си уханието му, което почти наподобяваше аромата на лимон. Мирисът беше дразнещо познат.
— Какво е това дърво?
Мълчанието им беше достатъчно ясен отговор на въпроса ми.
Вдигнах поглед и видях, че и двамата ме гледат.
— Май не искате особено да ми помагате, нали? — Усмихнах се, за да смекча думите си.
Алверон седна по-напред на стола си.
— Трябва да признаеш — рече той с едва прикрито вълнение, че това е превъзходен въпрос. И преди си ми демонстрирал умението си да правиш обосновани предположения. — Сивите му очи проблеснаха. — И така, какво е твоето предположение за това?
— Това е семейна ценност — спокойно отвърнах аз, — много стара…
— Колко стара мислиш, че е? — нетърпеливо ме прекъсна маерът.
— Може би горе-долу на три хиляди години — отвърнах аз и като видях как Мелуан замръзна изненадано, добавих: — Да разбирам ли, че предположението ми е близо до вашите собствени предположения?
Тя мълчаливо кимна.
— Резбата без съмнение се е изтрила от дългите години употреба.
— Резба ли? — попита Алверон и се приведе напред на стола си.
— Едва доловима е — отговорих аз и затворих очи, — но я усещам.