— Не и такава, която ми е позната.
— Някога мислила ли си дали просто да не я разрежеш, за да я отвориш? — обърна се маерът към съпругата си.
Мелуан изглеждаше точно толкова ужасена от това предложение, колкото и аз самият.
— Никога! — отвърна тя, щом успя да си поеме дъх. — Това са корените на нашия род. По-скоро бих посипала със сол всеки акър от нашите земи.
— И като се има предвид колко е твърдо това дърво — побързах да вметна аз, — най-вероятно ще унищожи онова, което е вътре. Особено ако е нещо крехко.
— Беше само идея — успокои жена си Алверон.
— Необмислена идея — остро натърти Мелуан и след това, изглежда, се разкая за думите си. — Съжалявам, но самата мисъл… — Тя не довърши, очевидно смутена.
— Разбирам, скъпа — потупа ръката й той. — Права си, идеята не беше добра.
— Мога ли вече да я прибера? — попита го Мелуан.
Неохотно й върнах кутията.
— Ако имаше ключалка, щях да се опитам да я отключа, но дори не мога да предположа къде се намират пантата или процепът на капака.
„В дървена кутия без ключалка/ Лаклес пази топчетата малки на мъжа си.“ Детските стихчета за скачане на въже зазвучаха в главата ми и едва успях да сподавя смеха си в прокашляне.
Маерът сякаш не забеляза това.
— Както винаги разчитам на твоята дискретност — заяви той и се изправи. — За съжаление опасявам се, че не разполагаме с още много време. Сигурен съм, че имаш други неща, за които да се погрижиш. Какво ще кажеш да се срещнем утре и да обсъдим амирите? След втората камбана?
Бях се изправил заедно с него.
— Ако ваша милост няма нищо против, има още един въпрос, който трябва да обсъдим.
Той ме погледна сериозно.
— Предполагам, че е нещо важно?
— Неотложно, ваша милост — нервно отвърнах аз. — Не може да бъде отлагано. Щях да ви го спомена по-рано, ако бяхме насаме и разполагахме с достатъчно време.
— Много добре — рече Алверон и седна отново. — Какъв е този толкова спешен въпрос?
— Леранд — каза Мелуан с лек укор, — вече закъсняваме. Хаянис ще ни очаква.
— Ще почака — отвърна той. — Квоте ми служи добре във всяко отношение. Той не прави нищо необмислено и ако не обърна внимание на думите му, това само ще ми донесе вреда.
— Ваша милост ме ласкае. Този въпрос е наистина важен — хвърлих поглед към Мелуан — и донякъде деликатен. Ако вашата дама желае да тръгва, може би ще е по-добре.
— Ако въпросът е важен, не трябва ли да остана? — дяволито попита тя.
Погледнах въпросително маера.
— Всичко, което искаш да ми споделиш, можеш да кажеш и пред моята съпруга — заяви той.
Поколебах се. Трябваше възможно най-скоро да разкажа на Алверон за лъжливата трупа. Бях уверен, че ако чуеше първо моята версия, можех да я разкажа така, че да се представя в благоприятна светлина. Ако информацията стигнеше до него първо по официалните канали, той можеше да не пожелае да пренебрегне голите факти за онова, което се бе случило — по собствено желание бях убил деветима пътници.
Въпреки това последното нещо, което исках, бе Мелуан да присъства на разговора. Това само щеше да усложни положението. Направих един последен опит.
— Става въпрос за нещо ужасно, ваша милост.
Алверон поклати глава и леко се намръщи.
— Ние нямаме тайни един от друг — отсече той.
Потиснах въздишката си на примирение и извадих дебело парче сгънат пергамент от вътрешния джоб на моя шаед.
— Това една от заповедите за покровителство, издадени от ваша милост, ли е?
Очите му пробягаха по документа и в тях се появи изненада:
— Да. Как е попаднала в теб?
— О, Леранд — обади се Мелуан, — знаех си, че позволяваш на просяците да пътуват в твоите земи, но никога не съм предполагала, че си толкова снизходителен, че да ги и покровителстваш.
— Само няколко трупи — успокои я той. — Както подхожда на ранга ми. Всеки уважаван род има поне няколко музиканти.
— Моят няма — твърдо отсече Мелуан.
— Удобно е да имаш своя собствена трупа — меко обясни Алверон. — И още по-удобно е да имаш няколко. Тогава човек може да избере подходящото забавление за всяко събитие, на което е домакин. Откъде мислиш, че дойдоха музикантите за нашата сватба? — Тъй като изражението на Мелуан не омекна, маерът продължи: — Не им е позволено да изпълняват нищо вулгарно или неприлично, скъпа. Контролирам ги много строго. И бъди уверена, че няма град в моите земи, който да позволи на някоя трупа да прави представления, освен ако няма писмена заповед от благородник. — Той се обърна отново към мен. — Което ни връща отново на въпроса ми — как тяхната заповед е попаднала в теб? Без нея трупата едва ли се справя добре.