— Без съмнение мълвата вече се е разнесла — кимна Бредон. — Нямаше да е толкова лошо, ако Алверон не държеше толкова на нея. Но Мелуан вече е като негова дясна ръка и ясно е изразила мнението си. Всеки, който се държи с теб по-добре, отколкото с куче, без съмнение ще стане обект на нейното презрение. — Размаха писмото й. — А тя има презрение в излишък. — Той посочи купата с пръстените и се засмя със сух и нерадостен смях. — Тъкмо беше започнал да получаваш и сребро.
Отидох до купата, изрових неговия пръстен и му го подадох.
— Трябва да си го вземете обратно — казах аз.
На лицето на Бредон се появи огорчение, но той не посегна да вземе пръстена.
— Скоро ще си тръгна — добавих аз — и не бих искал вие да бъдете очернен заради познанството си с мен. Няма как да ви се отблагодаря за цялата помощ, която ми оказахте. Най-малкото, което мога да направя, е да се опитам да сведа до минимум вредата, която може да бъде нанесена на вашата репутация.
Бредон се поколеба, след това затвори очи и въздъхна. Той взе пръстена и примирено сви рамене.
— О! — възкликнах аз, защото внезапно си спомних нещо друго.
Отидох до купчината клеветнически истории и извадих страниците, които описваха езическите му лудории.
— Това може да ви се стори забавно — рекох аз и му подадох листовете. — Сега вероятно е най-добре да си тръгвате. Дори само това, че сте тук, едва ли е добре за вас.
Бредон въздъхна и след това кимна.
— Съжалявам, че не ти провървя повече, момчето ми. Ако някога се върнеш отново по тези места, непременно ми се обади. След известно време всичко това ще бъде забравено. — Очите му отново се насочиха към дървения пръстен на ръката ми. — Наистина е по-добре да не носиш това.
След като той си тръгна, изрових златния пръстен на Стейпс от купата, както и железния пръстен на Алверон. След това излязох в коридора.
— Ще отида да посетя Стейпс — учтиво съобщих на гвардейците. — Ще ме придружите ли?
По-високият от двамата хвърли поглед към пръстена на ръката ми, сетне погледна другаря си, преди да промърмори в знак на съгласие. Завъртях се на пети и тръгнах по коридора, следван плътно от своя ескорт.
Стейпс ме въведе в своята всекидневна и затвори вратата след мен. Стаите му бяха дори по-хубави от моите и значително по-уютни. Видях и една голяма купа с пръстени на близката маса. Всички бяха златни. Единственият железен, който се виждаше, бе този на Алверон и той бе на пръста му.
Може и да приличаше на бакалин, но Стейпс имаше остър поглед. Той веднага забеляза пръстена на ръката ми.
— Направила го е значи — отбеляза той и поклати глава. — Наистина не трябва да го носиш.
— Не се срамувам от това кой съм — заявих аз. — Ако това е пръстенът на Едема Рух, то тогава ще го нося.
— Нещата са по-сложни — въздъхна Стейпс.
— Знам — съгласих се аз. — Не съм дошъл тук, за да правя живота ти труден. Би ли върнал това на маера от мое име? — Подадох му пръстена на Алверон.
Стейпс го сложи в джоба си.
— Също така исках да ти върна и тези. — Подадох му двата пръстена, които той ми беше дал — единия от блестящо злато, и другия от бяла кост. — Не искам да създавам неприятности между теб, твоя господар и неговата съпруга.
Прислужникът кимна и взе златния пръстен.
— Щях да си имам неприятности, ако го беше задържал — призна той. — Аз съм на служба при маера. Затова трябва да внимавам с игрите, които се разиграват в двора.
След това хвана ръката ми и сложи обратно в нея пръстена от кост.
— Но това няма общо с дълга ми към маера. Това е дълг между двама мъже. Дворцовите интриги нямат власт над тези неща. — Стейпс срещна погледа ми. — И аз настоявам да го задържиш.
Хапнах сам късна вечеря в стаите си. Гвардейците чакаха все така търпеливо отвън, докато четях за пети път писмото на маера. Всеки път се надявах да открия в него някакво чувство на снизхождение, скрито зад думите му, но такова просто нямаше.
На масата бях сложил различните документи, които маерът ми беше изпратил. До тях бях изпразнил кесията си. Имах два златни рояла, четири сребърни нобъла, осем пенита и половина и необяснимо откъде — един модегански стрехлаум, макар изобщо да не можех да се сетя как е попаднал у мен.
Всичко това се равняваше на малко по-малко от осем таланта. Подредих ги до документите от Алверон. Осем таланта, помилване, заповед за музикант и заплащане на таксата ми за обучение в Университета. Възнаграждението не беше малко.