— Това се отнася само за мързеливите от тях — отвърнах аз. — Онези, които аз срещнах, могат да пикаят доста по-надалеч.
141.
Завръщане
По пътя обратно към Университета съдбата беше благосклонна към мен. Вятърът беше попътен и цялото пътуване беше приятно безметежно. Моряците бяха чули за срещата ми с Фелуриан, затова по целия път се наслаждавах на скромната популярност, която си бях завоювал. Изсвирих им песента, която бях написал за нея, и им разказах историята няколко пъти, макар и далеч не толкова често, колкото ме молеха.
Освен това им разправих и за пътуването си до Адем. В началото не вярваха на нито една моя дума, но после им показах меча и хвърлих три пъти най-добрия борец сред тях. След това ми засвидетелстваха вече различно уважение и по-грубо и искрено приятелство.
По пътя към дома научих от тях доста неща. Разказваха ми морски истории и ми обясняваха за имената на звездите. Говореха за вятъра, водата и женските, съжалявам — жените. Опитваха се да ме учат да връзвам моряшки възли, но това не ми се удаваше, макар да се оказах много умел при развързването им.
Като цяло пътуването беше много приятно — приятелството на моряците, песента на вятъра в такелажа, мирисът на пот, сол и катран. През дългите дни тези неща бавно уталожиха горчивината, която изпитвах заради несправедливото отношение на маер Алверон и неговата любяща съпруга.
142.
У дома
На края пристигнахме в Тарбеан, където моряците ми помогнаха да намеря евтино място на лодка с платна, която отиваше нагоре по течението към Анилин. Два дни по-късно слязох в Имре и стигнах в Университета точно когато първите синкави отблясъци на зората оцветяваха небето.
Никога през живота не съм имал място, което да мога да нарека дом. Като дете израснах в движение, в безкрайни пътувания с моята трупа. Домът не беше място. Беше хора и фургони. По-късно в Тарбеан имах свое скривалище там, където се събираха три покрива и ми осигуряваха заслон от дъжда. На това място спях и криех няколкото си ценни вещи, но то далеч не беше дом.
По тази причина никога през живота си не се бях наслаждавал на усещането да се прибирам у дома. В онзи ден, когато пресичах Ометхи, почувствах камъните на моста под краката ми като нещо близко и познато. Когато стигнах до най-високата част на широката арка, вече виждах сивите очертания на Архива да стърчат над дърветата пред мен.
Чувството да вървя по улиците на Университета беше успокояващо. Бях отсъствал три четвърти от годината. От една страна, имах усещането, че е изминало много повече време, но, от друга, всичко тук ми беше толкова познато, че сякаш едва вчера бях напуснал това място.
Когато стигнах до „При Анкер“, беше още рано и входната врата бе заключена. За момент се зачудих дали да не вляза през прозореца си, но после размислих, като се сетих, че нося калъфа с лютнята, пътната си торба и Цезура.
Вместо това отидох до Мюз и почуках на вратата на Симон. Беше рано и знаех, че ще го събудя, но жадувах да видя познато лице. След като почаках една минута и не чух нищо, почуках отново, този път по-силно, и се усмихнах с най-жизнерадостната си усмивка.
Сим отвори вратата. Косата му беше разчорлена, а очите зачервени от малкото сън. Той ми хвърли замъглен поглед. За момент изражението му беше безизразно, сетне той се нахвърли върху ми и ме смаза в прегръдките си.
— В името на почерненото тяло на бога! — възкликна той, използвайки най-неприличния израз, който някога го бях чувал да изрича. — Квоте, ти си жив!
Сим поплака малко, после известно време ми крещя и накрая двамата се посмяхме и изяснихме нещата. Изглежда Трепе е следял моето пътуване по-отблизо, отколкото си мислех. Затова, когато корабът ми беше изчезнал, той бе предположил, че се е случило най-лошото.
Едно писмо би изяснило нещата, но така и не ми беше минало през ума да изпратя такова. Мисълта да пиша до дома ми беше напълно чужда.
— Корабът беше обявен за потънал заедно с всички хора на борда му — обясни Сим. — Мълвата се разнесе в „Еолиан“ и познай кой чу новината.
— Станчион ли? — попитах аз, знаейки, че той е страшен клюкар.
Сим мрачно поклати глава.
— Амброуз.
— Е, чудесно, няма що — сухо отбелязах аз.
— Новината щеше да е достатъчно неприятна, който и да я кажеше — продължи Сим, — но да я науча от него, бе възможно най-лошото. — Той тъжно ми се усмихна. — Амброуз изчака до деня преди изпитите, за да ми я съобщи. Не е нужно да обяснявам, че се изложих на изпита и прекарах още един семестър като е’лир.