— Един семестър? — попитах аз. — Станал си ре’лар?
— Едва вчера — ухили се той. — Тъкмо си отспивах след празненството, когато ти ме събуди тази сутрин.
— Как е Уил? — попитах аз. — Зле ли прие новината?
— Уравновесен е както винаги — отвърна Сим, — но я прие доста тежко. — Той направи гримаса. — Освен това Амброуз направи живота му в Архива труден. На Уил му дойде до гуша от това и се прибра у дома за един семестър. Трябва да се върне днес.
— Как са всички останали? — попитах аз.
Изглежда, че на Сим внезапно му хрумна някаква мисъл. Той се изправи.
— О, господи, Фела! — възкликна той и се отпусна тежко на стола, сякаш му се подкосиха краката. — О, господи, Фела! — повтори той, но този път със съвсем различен тон.
— Какво? — попитах аз. — Да не би нещо да й се е случило?
— Тя също не понесе добре новината. — Той ми се усмихна неуверено. — Изглежда, че доста си е падала по теб.
— Фела? — глуповато рекох аз.
— Не си ли спомняш? Двамата с Уил мислехме, че тя те харесва.
Сякаш бяха минали години оттогава.
— Спомням си.
Сим явно се почувства неудобно.
— Ами, разбираш ли, докато те нямаше, двамата с Уил започнахме да прекарваме доста време с нея. И… — Той направи неопределен жест и на лицето му се появи нещо средно между смущение и широка усмивка.
Внезапно осъзнах какво иска да каже.
— Ти и Фела? — Усетих как и аз се усмихвам широко, но видях изражението му и усмивката ми помръкна. — О, Сим, аз няма да ви преча.
— Знам, че не би го направил — усмихна се тъжно той. — Вярвам ти.
— Какво завръщане у дома само! — Потрих очи. — А още дори не съм минал през приемните изпити.
— Днес е последният ден — отбеляза Сим.
— Знам — казах аз и се изправих на крака. — Но първо трябва да свърша една работа.
Оставих багажа си в стаята на Симон и посетих касиера в сутерена на Холоус. Рием беше оплешивяващ мъж с изпито лице, който не ме харесваше още откакто магистрите ми бяха определили отрицателна такса за обучение през първия ми семестър. Нямаше навика да дава пари и това много го беше раздразнило.
Показах му откритото си кредитно писмо до хазната на Алверон. Както споменах, то беше впечатляващ документ. Подписан собственоръчно от маера, с восъчни печати, хубав, тънък пергамент с превъзходен краснопис.
Насочих вниманието на касиера към факта, че писмото на Алверон би позволило на Университета да изтегли всякаква сума, която да покрие таксата ми за обучение. Всякаква сума.
Касиерът прочете документа и се съгласи, че това явно наистина е така.
Започнах да разсъждавам на глас колко е жалко, че таксата ми за обучение неизменно е толкова ниска. Никога не надвишаваше десет таланта. Това беше пропусната възможност за Университета. В края на краищата маерът беше по-богат от краля на Винт. И би платил всякаква такса за обучение…
Рием беше схватлив мъж и веднага разбра за какво намеквам. Последва кратък пазарлък, след който си стиснахме ръцете, и аз за пръв път го видях да се усмихва.
Обядвах набързо, сетне се редих на опашка с останалите студенти, които нямаха плочки за приемните изпити. Повечето бяха нови, но имаше и неколцина, които като мен кандидатстваха за повторно приемане. Опашката беше дълга и всички бяха леко изнервени. Подсвирквах си, за да убия времето, и си купих пай с месо и халба горещ сайдер от един мъж с количка.
Когато прекрачих в кръга от светлина пред масата на магистрите, настъпи известно раздвижване. Те бяха чули новините и бяха изненадани да видят, че съм жив — повечето от тях приятно. Килвин поиска скоро да му докладвам в работилницата, а Мандраг, Дал и Аруил спореха кои предмети ще поискам да продължа да изучавам. Елодин само ми помаха — очевидно беше единственият сред тях, на когото чудотворното ми завръщането от мъртвите не бе направило особено впечатление.
След близо минута приятен за окото хаос ректорът взе отново нещата в свои ръце и започна моя изпит. Отговорих доста лесно на въпросите на Дал и Килвин. Но не се справих особено добре с цифрите на Брандеур и след това ми се наложи просто да призная, че не знам отговора на въпроса на Мандраг за сублимацията.