Елодин се отказа от възможността да ми задава въпроси и се прозя широко. Лорен ми зададе изненадващо лесен въпрос за ереста на Кърпача и успях да му отговоря бързо. Наложи ми се да помисля доста по-дълго, преди да успея да отговоря на въпроса на Аруил за лацилиума.
Накрая остана само Хеме, който беше ужасно намръщен от мига, когато се приближих към масата на магистрите. Лишеното ми от блясък представяне и бавните ми отговори извикаха самодоволна усмивка върху устните му. Очите му проблясваха всеки път, когато давах погрешен отговор.
— Виж ти — рече той и прелисти купчината листове пред себе си. — Не очаквах, че ще трябва да се занимаваме отново с проблемен студент като теб. — Усмихна ми се неискрено. — Чух, че си мъртъв.
— Аз пък чух, че носите корсет с червени дантели — сухо отвърнах аз, — но не вярвам на всяка глупост, за която се носят слухове.
Последваха викове и аз набързо бях обвинен в неподобаващо държание с магистър. Бях наказан да напиша извинително писмо и да платя един сребърен талант. Това бяха добре похарчени пари.
Поведението ми обаче наистина беше неуместно, а и моментът не бе добре подбран, особено като се имаше предвид посредственото ми представяне. Вследствие на това ми определиха такса за обучение от двайсет и четири таланта. Не е нужно да казвам, че бях ужасно смутен.
След това се върнах в кабинета на касиера. Представих официално на Рием кредитното писмо от Алверон и неофициално прибрах договорения си дял — половината от всичко над десет таланта. Сложих седем таланта в кесията си и разсеяно се зачудих дали някой някога е бил толкова добре платен за арогантност и невежество.
Отправих се към „При Анкер“, където бях доволен да науча, че никой не е информирал собственика за моята смърт. Ключът за стаята ми беше някъде на дъното на морето Сентхе, но Анкер имаше резервен. Качих се по стълбите и усетих как се отпускам при вида на наклонения таван и тясното легло. Всичко беше покрито с тънък слой прах.
Може да си помислите, че малката ми стая с наклонен таван и тясно легло ми се е сторила прекалено неудобна след огромните ми покои в имението на Алверон. Но нищо няма да е по-далеч от истината от това. Заех се с разопаковането на багажа си и с почистването на паяжините в ъглите.
След около час успях да отворя ключалката на сандъка до леглото ми и да извадя оттам нещата, които бях прибрал. Открих отново полуразглобения си хармоничен часовник и започнах разсеяно да го поправям, чудейки се дали съм се готвел да го разглобя, или да го сглобя.
След това, тъй като нямах други неотложни ангажименти, отидох от другата страна на реката. Отбих се в „Еолиан“, където Деох ме посрещна с възторжена мечешка прегръдка, като ме повдигна от земята. След толкова пътуване и време, прекарано между непознати и врагове, бях забравил усещането да бъдеш заобиколен от сърдечността на приятелски лица. Тримата с Деох и Станчион пийнахме заедно и си разказвахме истории, докато навън не стана тъмно, след което ги оставих да се погрижат за заведението си.
Известно време обикалях града, като се отбих в няколко познати пансиона и кръчми, в две-три обществени градини и поседях на една пейка, скрита под дърво в двор. Деох ми каза, че цяла година не е мяркал дори и сянката на Дена. Но дори и това, че я търсех и не я намирах, ми действаше някак успокояващо. Изглежда, че донякъде това беше в основата на нашата връзка.
По-късно същата нощ се качих върху Мейнс и минах през познатия лабиринт от комини, разместени покривни плочи, глина и калай. Заобиколих един ъгъл и видях Аури, която седеше на комин, а дългата й тънка коса се рееше около главата й така, сякаш тя плуваше под вода. Момичето гледаше луната и люлееше босите си крака.
Прокашлях се леко и Аури се обърна. Тя скочи от комина, затича се по покрива и спря на няколко крачки от мен. Усмивката й беше по-ярка от луната.
— В Щурчово поточе живее цяло семейство таралежи! — развълнувано ми съобщи тя.
Направи още две крачки и хвана ръката ми в своите.
— Има бебета, големи колкото жълъди! — Тя леко ме задърпа. — Ще дойдеш ли да ги видиш?
Кимнах и Аури ме поведе по покрива към ябълковото дърво, което можехме да използваме, за да слезем в двора. Когато накрая стигнахме там, тя погледна към дървото, след това сведе поглед към загорялата ми ръка, която все още държеше между двете си малки и бели ръце. Не ме стискаше силно, но хватката й беше здрава и нямаше никакво намерение да ме пусне.