Базил сбърчи вежди.
— Става дума за комисионната ти — сухо обясни той, но виждайки неразбиращия ми поглед, продължи: — Всеки път, когато Ателието продаде нещо, Рибарникът получава трийсет процента, а собственикът на схемата получава десет процента.
— Мислех, че Ателието запазва всичките четирийсет — изненадано казах аз.
— В повечето случаи е така — повдигна рамена той. — Ателието притежава повечето стари схеми. Повечето неща вече са били изобретени. Но за нещо ново…
— Манет никога не ми е споменавал за това — отбелязах аз.
Базил направи извинителна гримаса.
— Старият Манет е работяга — учтиво обясни той, — но не е най-големият новатор наоколо. Тук е от колко, трийсет години? Не мисля, че има и една схема на негово име. — Прелиства книгата известно време, като преглеждаше страниците. — Повечето сериозни изобретатели имат поне по една схема, за да има с какво да се гордеят, дори и да е нещо сравнително безполезно.
Започнах да пресмятам наум.
— Значи десет процента от осем таланта на бройка — промърморих аз и после вдигнах поглед. — Имам двайсет и два таланта, които ме чакат?
Базил кимна и погледна записаното в книгата.
— Двайсет и два и четири пенита — заяви той и извади молив и лист хартия. — Всичките ли ги искаш?
Ухилих се широко в отговор.
Когато се отправих към Имре, кесията ми толкова беше натежала, че се опасявах да не започна да куцам. Отбих се в „При Анкер“ и взех пътната си торба, която преметнах на другото рамо за баланс.
Помотах се из града, като разсеяно минах през всички места, които бяхме посещавали с Дена в миналото. Чудех се къде ли по света се намира тя в момента.
След като приключих с ритуала на търсенето, се отправих към задната уличка, която вонеше на гранясала мазнина, и се изкачих по тесните стълби. Почуках енергично на вратата на Деви, изчаках цяла минута и после почуках отново, този път по-силно.
Разнесе се звук от дърпане на резе и превъртане на ключ. Вратата се открехна леко и едно синьо око погледна към мен през процепа. Усмихнах се широко.
Вратата бавно се отвори. Деви стоеше на прага и ме гледаше безизразно с отпуснати ръце.
Повдигнах вежди.
— Какво? — попитах аз. — Никакви остроумни шеги?
— Не се занимавам с делови въпроси отвън, на стълбището — автоматично отвърна тя с глас без никаква интонация. — Ще трябва да влезеш вътре.
Изчаках, но тя не се отмести от прага. Можех да усетя мириса на канела и мед, който се носеше от стаята зад гърба й.
— Деви? — попитах я аз. — Добре ли си?
— Ти си ж… — Тя не довърши, като продължаваше да ме гледа втренчено.
Гласът й беше равен и лишен от емоции.
— Трябваше да си мъртъв.
— В това и в много други неща ще трябва да те разочаровам — рекох аз.
— Сигурна бях, че той го е направил — продължи Деви. — Наричат баронството на баща му „пиратския остров“. Бях сигурна, че го е сторил, защото подпалихме стаите му. Аз бях онази, която в действителност запали огъня, но той нямаше откъде да знае това. Ти беше единственият, когото видя. Ти и онзи сийлдишец.
Деви вдигна очи към мен и примигна на светлината. Кожата на моя гаелет с лице на малка фея винаги е била светла, но това беше първият път, в който я виждах пребледняла.
— Станал си по-висок — отбеляза тя. — Почти бях забравила колко си висок.
— А аз почти бях забравил колко си красива — признах аз. — Все не успявах да си те представя точно.
Деви продължаваше да стои на прага с бледо лице и втренчен поглед. Загрижен, пристъпих напред и леко сложих ръка върху нейната. Тя не се отдръпна, както очаквах. Просто погледна надолу към ръката ми.
— Продължавам да чакам някоя остроумна забележка — меко я подкачих аз. — Обикновено си по-бърза.
— Не мисля, че точно в момента мога да се меря по остроумие с теб — отвърна тя.
— Никога не съм си и мислил, че може да се сравняваш по остроумие с мен — рекох аз, — но ми харесва от време на време да пускаш по някоя закачка.
На устните на Деви се появи намек за усмивка, а на страните й — малко цвят.
— Ти си конски задник — заяви тя.
— Така по̀ ми харесваш — окуражих я аз и я дръпнах от прага на ярката светлина на есенния следобед. — Знаех си, че ти идва отвътре.