Двамата отидохме в една близка странноприемница и с помощта на малка бира и дълъг обяд Деви се възстанови от шока, че ме вижда жив. Скоро заприлича на себе си, острият й език се върна и двамата започнахме да си разменяме шеги и закачки над халбите си подправен с канела сайдер.
После се върнахме в стаите зад месарницата, където Деви откри, че е забравила да заключи вратата.
— Милостиви Техлу! — възкликна тя, докато трескаво проверяваше дали всичко е наред. — Това ми се случва за пръв път.
Огледах се наоколо и видях, че почти нищо не се е променило в стаите й, откакто ги бях виждал за последен път, макар че вторите лавици за книги сега бяха запълнени почти до половина. Прегледах заглавията, докато Деви отиде да се увери, че нищо не липсва и в другите помещения.
— Има ли нещо, което искаш да ти заема? — попита тя, когато се върна.
— Всъщност — рекох аз — имам нещо за теб.
Сложих пътната си торба върху бюрото й и започнах да ровя вътре, докато не открих един малък правоъгълен пакет, увит в мушама и вързан с канап. Преместих пътната си торба на пода, оставих пакета върху бюрото и го побутнах към нея.
Деви се приближи до бюрото с колебливо изражение, след това седна и разопакова пакета. Вътре беше копието на „Целум Тинтуре“, което бях откраднал от библиотеката на Каудикус. Книгата не беше особено рядка, но щеше да е полезна за алхимик, който няма достъп до Архива. Не че разбирах нещо от алхимия, разбира се.
Деви сведе поглед към книгата.
— И за какво е това? — попита тя.
— Подарък е — засмях се аз.
— Ако си мислиш, че това ще ти осигури удължаване на срока на заема… — присви очи тя.
Поклатих глава.
— Просто си помислих, че ще ти хареса — уверих я аз. — Що се касае до заема… — Извадих кесията си и отброих върху бюрото й девет таланта.
— Добре тогава — леко изненадано каза Деви. — Изглежда, че някой е имал доходоносно пътуване. — Тя вдигна поглед към мен. — Сигурен ли си, че не искаш да изчакаш първо да платиш таксата си за обучение?
— Вече се погрижих за това — отвърнах аз.
Деви не посегна да вземе парите.
— Не бих искала да те оставя без никакви пари в началото на новия семестър — рече тя.
Претеглих пълната си кесия на ръка и тя иззвъня с приятен тежък звън, който прозвуча почти музикално.
Деви извади ключ и отключи най-долното чекмедже на бюрото си. Оттам извади едно след друго моя екземпляр на „Реторика и логика“, сребърните ми свирки, симпатичната лампа и пръстена на Дена.
Подреди ги внимателно върху бюрото, но така и не протегна ръка да вземе монетите.
— Все още имаш два месеца, преди да изтече срокът ти от една година и един ден — отбеляза тя. — Сигурен ли си, че не предпочиташ да изчакаш?
Погледнах смутено към парите на масата, след това обходих с очи стаята на Деви около мен. Внезапно ме осени разбиране, подобно на цвете, което разцъфва в главата ми.
— Не става дума за парите, нали? — попитах я аз, удивен, че ми бе необходимо толкова дълго време, за да се сетя.
Деви наклони глава на една страна.
Посочих лавиците с книги, голямото легло със завеси от кадифе и самата Деви. Никога преди не го бях забелязвал, но макар дрехите й да не бяха луксозни, кройката и платът бяха не по-малко фини, отколкото одеждите на коя да е благородница.
— Това няма нищо общо с парите — повторих аз.
Погледнах към книгите й. Сбирката й вероятно струваше петстотин таланта, ако изобщо можеше да се оцени в пари.
— Използваш парите като примамка. Даваш заеми на отчаяни хора, които могат да ти бъдат полезни, и след това се надяваш, че те няма да успеят да ги върнат. Истинската разменна монета, която търсиш, са услугите.
Деви тихо се изкикоти.
— Парите са хубаво нещо — призна тя с блеснали очи, — но светът е пълен с неща, които хората никога не биха продали. Услугите и задължеността струват далеч повече.
Погледнах надолу към деветте таланта, които блестяха върху бюрото й.
— Всъщност нямаш минимална сума за даване назаем, нали? — попитах аз, макар вече да знаех отговора. — Просто ми каза това, за да ми се наложи да заема повече пари. Надяваше се, че ще изпадна дотолкова, че да не мога да си изплатя дълга.
Деви се усмихна весело.
— Добре дошъл в играта — рече тя и започна да събира монетите. — Благодаря, че я игра.