144.
Меч и шаед
С претъпканата ми кесия и кредитното писмо от Алверон, което гарантираше заплащането на таксата ми за обучение, зимният семестър беше безгрижен като разходка в градината.
Беше ми странно да не се налага да живея като скъперник. Имах дрехи, които ми бяха по мярка, и можех да си позволя да ги дам да ми ги изперат. Можех да си купя кафе и шоколад когато пожелая. Вече не ми се налагаше непрекъснато да се трепя от работа в Рибарника и можех да човъркам разни неща, за да задоволя любопитството си, или да се занимавам с проекти просто за удоволствие.
След почти цяла година отсъствие ми отне известно време да свикна с Университета. След всичкото това време ми беше странно да не нося меч. Но тук хората се мръщеха на тези неща и знаех, че това би ми създало повече неприятности, отколкото си заслужаваше.
В началото оставях Цезура в стаята си. Но знаех по-добре от всеки друг колко лесно би било за някого да се вмъкне вътре и да го открадне. Резето щеше да спре само някой прекалено изтънчен крадец. По-прагматичният престъпник просто би счупил прозореца и би изчезнал за по-малко от минута. Тъй като мечът беше буквално незаменим и бях обещал да го опазя невредим, не след дълго го преместих в скривалище в Онова долу.
Шаедът по-лесно можеше да се съхранява при мен, защото с малко усилия формата му лесно се променяше. Напоследък той рядко се издуваше. По-често отказваше да се движи така, както повелява вятърът. Човек би помислил, че хората биха забелязали това, но не беше така. Дори Уилем и Симон, които непрекъснато ме подкачаха за моята привързаност към наметалото, нито веднъж не забелязаха в него нещо повече от изключително удобно за използване парче плат.
Всъщност Елодин беше единственият, който съзря нещо необичайно в него.
— Какво е това? — възкликна той, когато се срещнахме в един малък двор пред Мейнс. — Как успя да се шаеднеш така?
— Не ви разбрах? — попитах аз.
— Наметалото ти, момче. Твоята пелерина. Откъде, в името на сладката божия милост, намери този шаед? — Той погрешно прие изненадата ми за невежество. — Не знаеш ли какво носиш?
— Знам какво е — рекох аз. — Просто съм изненадан, че и вие знаете.
Той ме погледна обидено.
— Нямаше да съм кой знае какъв повелител на имената, ако не можех да различа наметало на фае от няколко метра разстояние. — Той хвана крайчеца на шаеда между пръстите си. — О, това е просто прекрасно — стара магия, до която човек рядко може да се докосне.
— Всъщност магията е нова — отбелязах аз.
— Какво имаш предвид? — учуди се той.
Когато стана очевидно, че за да му обясня, трябва да разкажа дълга история, той ме поведе към малка уютна кръчма, която никога преди не бях виждал. Всъщност се колебая дали изобщо да я нарека кръчма. Не беше пълна с бърборещи студенти и не вонеше на бира, а беше затъмнена и тиха, с нисък таван и разхвърляни тук-там групи от дълбоки и удобни столове. Ухаеше на кожа и старо вино.
Седнахме близо до топъл радиатор и отпивахме от горещия сайдер, докато му разказвах историята на неволното ми пътуване до Фае. Почувствах се истински облекчен. Не бях успял да я споделя на никого от страх, че всички в Университета ще ми се смеят.
Елодин се оказа учудващо внимателен слушател и особено се заинтересува от двубоя ми с Фелуриан, когато тя се опита да ме подчини на волята си. След като приключих разказа си, той ме обсипа с въпроси — дали си спомням какво съм казал, за да призова вятъра, и как съм се почувствал? Дали странната острота на съзнанието, която описвам, е по-скоро като усещането да си пиян или като това да изпаднеш в шок?
Отговарях му, доколкото можех, и накрая той се облегна назад в стола си и кимна сякаш на себе си.
— Добър знак е, когато някой студент тръгне да гони вятъра и накрая го хване — одобрително заяви той. — Вече два пъти го призоваваш. Ще ти става все по-лесно.
— Всъщност три пъти — поправих го аз. — Открих го отново, когато бях в Адемре.
Той се засмя.
— Наистина си го гонил до края на картата! — възкликна той и направи широк жест с лявата си ръка.
Осъзнах смаяно, че това беше адемският жест за удивено уважение.
— Как се почувства? Мислиш ли, че пак ще откриеш името му, ако се нуждаеш от него?
Съсредоточих се, опитвайки се да накарам съзнанието си да се отпусне във „въртящия се лист“. Беше минал месец и бях извървял близо две хиляди километра, откакто за последен път се бях опитал да го направя, и ми беше трудно да отпусна съзнанието си в странната му потъваща празнота.