Накрая успях. Огледах малкото помещение, надявайки се да видя името на вятъра, сякаш е някой отдавнашен приятел. Но не видях нищо освен прашинките, които се въртяха в лъча слънчева светлина, спускащ се косо през един прозорец.
— Е? — попита Елодин. — Можеш ли да го призовеш, ако имаш нужда от него?
Поколебах се.
— Може би.
Елодин кимна, сякаш ме разбираше.
— Но може би не и ако някой те помоли?
Кимнах, като се почувствах доста разочарован.
— Не се обезкуражавай. Това ни показва в каква посока трябва да работим. — Той се ухили щастливо и ме потупа по гърба. — Но в твоята история се крие повече, отколкото осъзнаваш. Извикал си не само вятъра. Мисля, че си извикал и името на самата Фелуриан.
Замислих се. Спомените ми за времето, прекарано във Фае, бяха странно разпокъсани. Същото се отнасяше и за сблъсъка ми с Фелуриан, който наподобяваше нещо, случило ми се насън. Когато се опитвах да си го припомня в подробности, усещането беше почти такова, сякаш се е случило с другиго.
— Предполагам, че е възможно.
— Повече от възможно — увери ме той. — Съмнявам се, че толкова древно и могъщо създание като Фелуриан може да бъде сломено просто с вятъра. Без да искам да омаловажавам постижението ти — побърза да добави той. — Призоваването на името на вятъра е нещо, което се удава на един от хиляда студенти. Но призоваването на името на живо същество, да не говорим пък на фае… — Той повдигна вежди към мен. — Това е нещо съвсем различно.
— Защо името на някой човек е толкова по-различно? — попитах аз и след това сам си отговорих: — Заради неговата сложност.
— Точно така — потвърди Елодин.
Моето разбиране, изглежда, го развълнува.
— За да дадеш име на нещо, трябва да го разбираш изцяло. Камъкът и вятърът са достатъчно трудни. А човекът… — Той многозначително не довърши.
— Не бих могъл да твърдя, че разбирам Фелуриан — възразих аз.
— Разбрал си някаква част от нея — настоя той. — Твоето спящо съзнание я е разбрало. Ако знаеше колко е трудно, никога не би имал шанс да го направиш.
Тъй като бедността вече не ме принуждаваше да работя безкрайни часове в Рибарника, бях свободен да разширявам познанията си много повече, отколкото преди. Продължих с обичайните си занимания по симпатия, медицина и изобретяване, после добавих химия, изучаване на билките и сравнителна женска анатомия.
Любопитството ми бе разпалено от кутията на Лаклес и се опитах да науча нещо за илишките възли за разказване на истории. Но бързо открих, че повечето книги за Ил бяха исторически, а не лингвистични, и не даваха информация за това как човек може да прочете един възел.
Затова прерових Мъртвите регистри и в неприятно мазе с нисък таван открих една-единствена лавица от неупотребявани книги, касаещи Ил. После, докато търсех място, където да седна и да чета, се натъкнах на малка стая, скътана зад една издадена напред лавица.
Не беше леговище за четене, както заподозрях в началото. Вътре имаше стотици дървени макари, върху които беше намотана връв с възли. Не бяха точно книги, но бяха техният илишки еквивалент. Всичко беше покрито с тънък слой прах и аз се усъмних, че някой е влизал в тази стая от десетилетия.
Имам голяма слабост към тайните. Но бързо разбрах, че четенето на възли е невъзможно, без първо да научиш илишки. Нямаше такъв предмет и като поразпитах, узнах, че никой от гилерите на магистъра лингвист не знаеше нищо повече от няколко отделни думи.
Не бях особено изненадан, като се имаше предвид, че Ил почти е бил стъпкан на прах под ботуша на атуранската империя. Онова, което беше останало от него, сега беше населено най-вече с овце. И ако човек застанеше в центъра на тази страна, можеше да хвърли камък през границата й. Въпреки това изпитах разочарование от този завършек на търсенето ми.
След това, няколко дни по-късно, магистърът лингвист ме извика в кабинета си. Той беше чул, че съм разпитвал, и се оказа, че говори илишки доста добре. Предложи лично да ме обучава и аз с радост приех.
Откакто бях дошъл в Университета, бях виждал магистъра лингвист само по време на приемните изпити и когато ме бяха викали „върху роговете“, за да ме наказват. В качеството си на ректор той беше доста строг и официален. Но когато не седеше на ректорския стол, магистър Херма беше учудващо изкусен и благ учител. Беше остроумен и чувството му за хумор беше изненадващо неприлично. Първия път, когато ми разказа мръсен виц, щях направо да падна.