В повечето случаи спасявах две момичета. Понякога — само една или пък три. Жените бяха най-добри приятелки или майка и дъщеря. Веднъж чух история, в която спасявах седем момичета, всичките сестри, красиви принцеси и девственици. Сещате се за каква история става дума.
Имаше и голямо разнообразие по отношение на това от кого спасявах момичетата. Доста често бяха бандити, но понякога бяха и зли чичовци, мащехи или шамбъли. Една история странно се отклоняваше и в нея ги спасявах от адемски наемници. Дори имаше една-две истории с огъри.
Макар в няколко истории да спасявах момичетата от трупа пътуващи музиканти, с гордост мога да кажа, че никога не чух история, в която те да са били отвлечени от Едема Рух.
Общо взето, историите имаха два края. При първия аз се хвърлях в битка като храбрия принц и размахвах меча си, докато всички врагове не паднеха мъртви, не побегнеха или не се разкаеха, както си му е редът. Вторият край беше по-популярен. В него призовавах огън и светкавици от небето подобно на Таборлин Великия.
В любимата ми версия на историята по пътя срещах услужлив калайджия и той ми разказваше за две деца, откраднати от близка ферма. Преди да си тръгна, ми продаваше яйце, три железни пирона и опърпано наметало, което да ме прави невидим. Аз използвах тези вещи и острия си ум, за да спася децата от ноктите на коварен, гладен трол.
Но макар да имаше много версии на тази история, онази с Фелуриан беше далеч по-популярна. Песента, която бях написал, също беше стигнала до тук, на запад. И тъй като песните запазват по-добре съдържанието си от историите, детайлите от моята среща с Фелуриан бяха умерено близо до истината.
Когато Уил и Сим ме притиснаха за повече подробности, аз им разказах всичко. Беше ми нужно известно време, за да ги убедя, че казвам истината. По-точно, беше ми нужно известно време, за да убедя Сим. По някаква причина Уил беше напълно склонен да приеме съществуването на фае.
Не обвинявах Сим. Преди да я видя с очите си, бих заложил солидна сума пари, че Фелуриан не съществува. Едно е да се наслаждаваш на някоя история, а съвсем друго — да я приемеш за истина.
— Истинският въпрос — замислено рече Сим — е на колко години си всъщност.
— Знам отговора — увери го Уилем с мрачната гордост на някой, който отчаяно се опитва да не изглежда пиян. — Седемнайсет.
— Аха… — театрално вдигна пръст Сим. — Така си мислиш, нали?
— За какво говорите? — попитах аз.
Сим се приведе напред на стола си.
— Отиваш във Фае, прекарваш известно време там, след това се връщаш и откриваш, че са минали само три дни — отвърна той. — Означава ли това, че си с три дни по-стар? Или си остарявал, докато си бил там?
Известно време мълчах.
— Не съм мислил за това — признах накрая.
— В историите — намеси се Уилем — момчетата отиват във Фае и се връщат мъже. Това означава, че човек остарява там.
— Ако вярваш на историите — натърти Сим.
— А на какво друго? — попита Уил. — Ще провериш в „Кратко изложение на Марлок за феномените във Фае“? Намери ми такава книга и аз ще се обърна към нея.
Сим сви рамене в съгласие.
— И така — рече Уил, като се обърна към мен, — колко дълго си бил там?
— Трудно е да се прецени — отвърнах аз. — Нямаше смяна на деня с нощта. И спомените ми са малко странни. — Останах замислен продължително време. — Разговаряхме, плувахме, хранихме се десетки пъти, обикалях малко околностите. И, ъъъ… — Направих пауза и многозначително се прокашлях.
— Лудувахте — предположи Уил.
— Благодаря ти. И доста лудувахме.
Пресметнах наум уменията, на които ме беше научила Фелуриан, и съобразих, че не може да ме е научавала на повече от две-три неща всеки ден…
— Бил съм там поне няколко месеца — заявих аз. — Бръснах се веднъж или беше два пъти? Достатъчно време, за да си пусна къса брада.
При тези мои думи Уил вдигна очи към тавана и прокара ръка през своята тъмна сийлдишка брада.
— Не чак като твоята рунтава като меча козина брада — успокоих го аз. — Все пак обаче брадата ми порасна поне два или три пъти.
— Значи най-малко два месеца — предположи Сим. — Но колко ли точно е било?
— Три месеца? — Колко ли истории бяхме споделили помежду си? — Четири или пет месеца? — Сетих се колко бавно трябваше да местим шаеда ми от звездната светлина на лунната и след това на светлината на огъня. — Година може би? — Помислих си за ужасното време, което бях прекарал, докато се възстановявах от срещата с Ктаех. — Сигурен съм, че е възможно да е и повече от година… — Гласът ми не прозвуча толкова убедително, колкото ми се искаше.