Камъкът беше идеален за печене на слънце — гладък базалт, тъмен като очите й. Белотата на кожата й и на ризата, която не скриваше почти нищо, контрастираше толкова рязко с повърхността на камъка, че бе почти болезнено ярка за окото. Дена лежеше по гръб и беше разстлала косата си да се суши. Влагата от нея рисуваше шарки върху камъка и сякаш изричаше името на вятъра. Тя затвори очи и вдигна лице към слънцето. Дори самата Фелуриан не би могла да бъде по-прекрасна и по-съвършено непринудена.
Отидох на брега и свалих мократа си риза и жилетка. Трябваше да се задоволя с това да остана с подгизналите си панталони, тъй като нямах какво друго да облека.
— Какво ти каза камъкът? — попитах аз, за да запълня мълчанието, докато простирах ризата си до нейната рокля върху сивия камък.
Тя поглади с ръка гладката повърхност на камъка и заговори, без да отваря очи:
— Този ми разказва какво е да живееш във водата, но да не си риба. — Тя се протегна като котка. — Би ли донесъл кошницата тук?
Взех кошницата, нагазих във водата и се отправих към нея, като се движех бавно, за да не пръскам. Дена лежеше съвсем неподвижна, сякаш беше заспала. Но докато я наблюдавах, устните й се извиха в усмивка.
— Тих си — отбеляза тя, — но аз мога да те помириша, докато стоиш там.
— Надявам се миризмата да не е лоша.
Тя леко поклати глава, продължавайки да стои със затворени очи.
— Миришеш на сухи цветя, на някаква екзотична подправка, която тлее и се готви да пламне.
— Предполагам, че мириша и на речна вода.
Тя отново се протегна и се усмихна непринудено, демонстрирайки съвършената белота на зъбите си и прекрасните си розови устни. Леко се размърда върху камъка. Сякаш почти се готвеше да ми направи място. Почти. Помислих си да се присъединя към нея. Камъкът беше достатъчно голям, ако лежахме достатъчно близо един до друг…
— Да — рече Дена.
— Какво да? — попитах аз.
— Отговорът на твоя въпрос — каза тя и обърна лице към мен с все така затворени очи. — Готвиш се да ми зададеш въпрос. — Тя леко се премести върху камъка. — Отговорът е „да“.
Как да приема това? Какво трябваше да я попитам? Да поискам целувка? Нещо повече? Колко далеч можех да стигна? Беше ли това някакъв изпит? Знаех, че ако поискам твърде много, само ще я отблъсна.
— Чудех се дали ще искаш да се мръднеш малко — тихо промълвих аз.
— Да — отвърна тя и се размърда отново, за да направи още място до себе си.
След това отвори очи и те се разшириха, когато видя, че съм изправен над нея гол, без риза. Погледна надолу и се успокои, като видя панталоните ми.
Засмях се, но шокът в широко отворените й очи ме накара отново да стана предпазлив. Оставих кошницата на мястото, на което се готвех да се настаня.
— За какво си мислехте, милейди?
Тя се смути и леко се изчерви.
— Не смятах, че си от онези мъже, които биха донесли голи обеда на едно момиче. — Сви рамене, погледна кошницата, а после мен. — Но така ми харесваш. Мой собствен, гол до кръста роб. — Тя отново затвори очи. — Нахрани ме с ягоди.
С удоволствие изпълних желанието й и така прекарахме следобеда.
Обедът отдавна бе изчезнал и слънцето ни беше изсушило. За пръв път, откакто се скарахме в Северин, почувствах, че нещата между нас са наред. Мълчанията вече не лежаха около нас като дупки на пътя. Знаех, че просто трябва да изчакам търпеливо, докато напрежението изчезне.
Следобедът бавно отминаваше и аз разбрах, че моментът е подходящ да повдигна въпроса, който ме измъчваше от толкова отдавна. Видях леко зеленикавия цвят на стари натъртвания по горната част на ръцете й, следата от подутина на гърба й от удар с камшик. Имаше и белег над коляното на единия крак, който още бе доста пресен и червенината му прозираше под бялото на ризата й.
Единственото, което трябваше да сторя, бе да я попитам за това. Ако подберях подходящите думи, тя щеше да признае, че белезите са от нейния покровител. След това щеше да е лесно да я накарам да се откаже от него. Да я убедя, че заслужава нещо по-добро и че каквото и да й предлага той, то не си струва изтърпяването на такъв тормоз.