Баст седна отново пред студената камина и уви едно вехто одеяло около раменете си като шал. Одеялото беше някаква бъркотия от парчета плат, които не си пасваха, и цветовете му навсякъде бяха избледнели с изключение на яркото червено сърце, пришито точно в средата.
— Трябва да говорим — тихо рече писарят.
Баст сви рамене, а очите му останаха втренчени върху камината.
— Трябва да те попитам… — Летописеца пристъпи с една крачка напред.
— Няма нужда да шепнеш — прекъсна го помощникът, без да вдига поглед. — Намираме се в другия край на странноприемницата. Понякога имам гости. Това му пречеше да спи, затова се преместих в тази част на сградата. Между моята стая и неговата има шест масивни стени.
Писарят седна в края на другия диван с лице към Баст.
— Трябва да те попитам за някои от нещата, които каза тази вечер за Ктаех.
— Не бива да говорим за Ктаех. — Гласът на Баст беше равен и безжизнен. — Това не е здравословно.
— Тогава за ситите — продължи Летописеца. — Каза, че ако научат за тази история, те биха убили всички, замесени в нея. Истина ли е това?
— Ще изгорят това място и ще посипят със сол земята след себе си — кимна помощникът с очи, все още вперени в камината.
Писарят сведе поглед и поклати глава.
— Не разбирам защо толкова се страхуваш от Ктаех — рече той.
— Ами — отвърна Баст, — изглежда, ще се окаже, че май не си много умен.
Летописеца се намръщи и зачака търпеливо.
Помощникът въздъхна и отмести очи от камината.
— Помисли. Ктаех знае всичко, което някога ще направиш. Всичко, което ще кажеш…
— Това го прави много досаден за разговор — отбеляза писарят, — но не…
На лицето на Баст внезапно се изписа ярост.
— Диен вехат. Енфеун вехат тилорен тес! — ядно и почти несвързано извика той.
Той трепереше и стискаше и разпускаше юмруци.
Летописеца пребледня, когато чу жлъчния тон на помощника, но не трепна.
— Ти не се гневиш на мен — спокойно каза той и погледна Баст в очите. — Просто си разгневен, а аз се случих наблизо.
Помощникът го погледна ядосано, но не каза нищо.
— Опитвам се да помогна, знаеш това, нали? — наведе се напред Летописеца.
Баст кимна навъсено.
— Това означава, че разбираш какво става.
Помощникът сви рамене, внезапният му изблик на гняв се бе изчерпал и той отново изпадна в апатия.
— Изглежда, че Квоте ти вярва за Ктаех — отбеляза писарят.
— Той знае за скритите тайни на света — рече Баст. — А каквото не знае, бързо го схваща. — Пръстите му разсеяно подръпваха одеялото. — И ми се доверява.
— Но това не изглежда ли много скалъпено? Ктаех дава на момче цвете, едно нещо води до друго и внезапно става война. — Летописеца махна презрително с ръка. — Нещата не се случват по този начин. Твърде голямо съвпадение.
— Не е съвпадение — въздъхна помощникът. — Слепецът ще се спъне в разхвърляна стая. Но ти не го правиш. Ти използваш очите си и избираш лесния път. За теб той е напълно ясен. Ктаех може да вижда бъдещето. Всяко бъдеще. Ние се спъваме. Той не го прави. Той просто поглежда и избира най-гибелния път. Той е камъкът, който предизвиква лавината. Той е кашлицата, от която започва чумата.
— Но ако знаеш, че Ктаех се опитва да те контролира — настоя писарят, — ти просто ще направиш нещо друго. Той ти дава цвете и ти го продаваш.
— Ктаех ще знае това — поклати глава Баст. — Не можеш да изиграеш нещо, което познава бъдещето ти. Да кажем, че продадеш цветето на принца. Той го използва, за да излекува своята годеница. Година по-късно тя го хваща да я мами с камериерката, обесва се, защото е опозорена, и баща й започва война, за да отмъсти за честта й. — Той безпомощно разтвори ръце. — И накрая пак се стига до гражданска война.
— Но младежът, който е продал цветето, остава в безопасност.
— Може би не — мрачно се възпротиви помощникът. — По-вероятно е да се напие като някой лорд, да хване едра шарка, след това да събори лампа и да запали половината град.
— Ти просто си измисляш разни неща, за да докажеш правотата си — възрази Летописеца. — В действителност не доказваш нищо.