— Една ръка докосва друга и аз изпълнявам желанието ти.
Тя протегнала гладката си и силна ръка към него. В началото му се сторила хладна, а после удивително топла. Кожата по ръцете му настръхнала.
— После бих искал да те целуна — продължил той.
— Една уста вкусва друга и аз изпълнявам желанието ти.
Тя се навела близо до него. Дъхът й бил сладък, устните й твърди като плод. От целувката й момъкът останал без дъх и за пръв път в живота му устата му се извила в някакво подобие на усмивка.
— А какво е третото нещо? — попитала луната.
Очите й били тъмни и мъдри, а усмивката й — съвършена и многозначителна.
— Името ти — изрекъл на един дъх Джакс, — с което да мога да те наричам.
— Едно тяло… — започнала луната, пристъпила нетърпеливо напред и след това направила пауза. — Само името ми? — попитала тя и плъзнала ръка около кръста му.
Младежът кимнал.
Тя се навела още по-близо и с топлия си дъх прошепнала в ухото му: „Лудис“.
Тогава Джакс извадил черната желязна кутия, затворил капака и така хванал името й вътре.
— Сега знам името ти — отсякъл той. — Значи имам власт над теб. И казвам, че трябва да останеш с мен завинаги, за да съм щастлив.
Така и станало. Кутията в ръката му вече не била студена. Била топла и в нея той можел да почувства името на луната, което пърхало като нощна пеперуда, блъскаща се в стъклото на прозорец.
Може би момъкът затворил кутията твърде бавно. Или може би твърде бавно спуснал закопчалката. Или пък просто нямал късмет в нищо. Но в крайна сметка успял да хване само част, а не цялото име на луната.
И така, Джакс успял да я задържи за известно време, но тя винаги му се изплъзвала. Измъквала се от счупената му къща и се връщала в нашия свят. Ала тъй като той притежавал част от името й, тя трябвало неизменно да се връща при него.
Хеспе ни погледна и се усмихна.
— Ето затова луната винаги се променя. И това е мястото, където я държи Джакс, когато тя не е в нашето небе. Той успял да я хване и тя все още е при него. Но само той си знае дали е щастлив, или не.
Настъпи дълго мълчание.
— Това беше чудесна история — отбеляза Дедан.
Хеспе сведе поглед и макар че на светлината на огъня беше трудно да се забележи, бях готов да заложа едно пени, че е поруменяла. Суровата Хеспе, за която никога не бих предположил, че е способна да се изчерви дори и съвсем леко.
— Отне ми доста време да си я припомня цялата — призна тя. — Майка ми ми я разказваше, когато бях малко момиче. Винаги една и съща история, всяка вечер. Каза ми, че я е научила от нейната майка.
— Е, трябва непременно и ти да я разкажеш на своите дъщери — посъветва я Дедан. — Тази история е твърде хубава, за да бъде забравена.
Хеспе се усмихна.
За съжаление тази спокойна вечер беше като затишие пред буря. На следващия ден Хеспе направи коментар, който обиди Дедан, и два часа си съскаха един на друг като разгневени котки всеки път, щом се погледнеха.
Дедан се опита да убеди всички, че трябва да се откажем от търсенето и да се хванем да работим като пазачи на някой керван с надеждата бандитите да ни нападнат. Мартен отвърна, че в това има толкова смисъл, колкото да се опитваш да откриеш мечи капан, като стъпиш в него. Следотърсачът беше прав, но това не попречи двамата с Дедан да се заяждат през следващите няколко дни.
Два дни по-късно Хеспе нададе изненадващо момичешки и разтревожен писък, докато се къпеше. Изтичахме да й помогнем, очаквайки да открием бандитите, но вместо това заварихме Темпи чисто гол и нагазил до колене в потока. Хеспе стоеше полугола на брега и от нея се стичаше вода. Мартен намери това за доста смешно, но наемницата не мислеше така. И единственото нещо, което възпря Дедан да не се втурне разярено и да нападне Темпи, бе това, че не се сети как да атакува гол мъж, без да го погледне и да го докосне.
На следващия ден времето стана мъгливо и влажно и това развали настроението на всички ни и още повече забави търсенето.
След това започна да вали.
89.
Да изгубиш светлината
През последните четири дни времето постоянно беше облачно и често валеше. В началото дърветата ни осигуряваха някакъв подслон, но скоро открихме, че листата над главите ни едва задържат дъжда и при най-малкия порив на вятъра ни обливаха със струи от тежки капки, които се бяха насъбирали горе с часове. Това означаваше, че независимо дали в момента вали, или не, върху главите ни постоянно капеше и бяхме мокри през цялото време.