Вече нямаше истории след вечеря. Мартен настина и с влошаването на състоянието му стана навъсен и саркастичен. А два дни по-рано хлябът бе започнал да се овлажнява. Това навярно не ви се струва нещо сериозно, но ако някога сте опитвали да ядете влажен хляб, след като цял ден сте вървели в дъжда, тогава знаете как това може да ви вкисне.
Дедан стана неконтролируем. Дърпаше се и се оплакваше и от най-простите задачи. Последния път, когато ходи до града за провизии, донесе бутилка дрег вместо картофи, масло и тетива. Хеспе го беше зарязала в Кросон и той се върна в лагера чак към полунощ, като вонеше на алкохол и пееше толкова силно, че можеше да накара и мъртвите да си запушат ушите.
Не си направих труда да го нахокам. Колкото и остър да беше езикът ми на член на трупа, Дедан очевидно беше имунизиран срещу него. Вместо това изчаках, докато задреме, изсипах останалия дрег в огъня и оставих бутилката върху въглените, така че да я види. След това той спря с постоянното си пренебрежително мърморене по мой адрес и потъна в ледено мълчание. Макар тишината да беше приятна, знаех, че това е лош знак.
Като се има предвид, че групата ни ставаше все по-избухлива, реших всеки от нас сам да търси следи. Отчасти причината бе, че ако ходехме един след друг във влажния торф, стъпките ни със сигурност щяха да се отбелязват в почвата и щяхме да оставяме следи. Но основната причина бе, че знаех, че ако изпратя Дедан и Хеспе заедно, накрая техните караници ще предупредят всички бандити в радиус от петнайсет километра.
Върнах се в лагера подгизнал и отчаян. Оказа се, че ботушите, които бях купил в Северин, изобщо не бяха непромокаеми и попиваха водата като гъби. Вечер можех да ги изсуша на топлината на огъня и с малко внимателно използвана симпатия. Но веднага щом направех и три крачки, те отново подгизваха.
И така, на всичкото отгоре и краката ми бяха студени и мокри от дни наред.
Беше двайсет и деветият ни ден в Елд и когато превалих малкия хребет, скриващ последния ни лагер, забелязах Дедан и Хеспе да стоят от двете срещуположни страни на огъня, без да си обръщат внимание един на друг. Хеспе смазваше меча си. Дедан разсеяно мушкаше земята пред себе си с една заострена пръчка.
Аз самият също не бях в настроение за разговор. Надявайки се мълчанието да продължи, се отправих безмълвно към огъня.
Само дето нямаше огън.
— Какво стана с огъня? — глупаво попитах аз.
Онова, което се бе случило, беше очевидно. Бяха го оставили да догори до купчина овъглени съчки и мокра пепел.
— Не е мой ред да събирам дърва — многозначително отвърна Хеспе.
Дедан продължаваше да ръчка с пръчката си в пръстта. Забелязах, че високо на бузата му започва да се оформя синина.
Онова, което най-много исках в момента, бе да хапна нещо топло и да постоя десет минути със сухи крака. Това нямаше да ме направи напълно щастлив, но щях да съм по-щастлив, отколкото се бях чувствал през целия ден.
— Ще съм изненадан, ако вие двамата можете да се изпикаете без чужда помощ — ядно рекох аз.
— Какво искаш да кажеш? — Дедан ме погледна ядосано.
— Когато Алверон ме помоли да свърша тази работа, той ме увери, че ще ми помагат възрастни хора, а не шепа ученици.
— Не знаеш тя какво… — сопна се Дедан.
— Не ме е грижа — отсякох. — Не ме е грижа за какво се карате. Не ми пука какво ти е подхвърлила. Това, което ме интересува, е, че огънят е изгаснал. В името на Техлу, който бди над нас! Едно обучено куче би свършило повече работа от вас!
Лицето на Дедан замръзна и на него се появи познатото войнствено изражение.
— Може би, ако…
— Млъкни! — прекъснах го аз. — По-скоро бих слушал рева на магаре, отколкото да си губя времето с твоите приказки. Когато се върна в лагера, очаквам да има огън и храна. Ако не можеш да се справиш с това, ще уредя да дойде някое петгодишно хлапе от Кросон, за да се грижи за вас двамата.
Дедан се изправи. Внезапен порив на вятъра огъна дърветата над главите ни и по земята затрополиха тежки капки.
— Готвиш се да захапеш залък, който е твърде голям за твоята уста, момче. — Той стисна ръце в юмруци и аз бръкнах в джоба си, за да хвана неговата кукла, която бях направил преди два дни.
Усетих как стомахът ми се свива от страх и ярост.