Следотърсачът, изглежда, леко се постресна от поредицата заповеди, с които ги засипах, но и двамата кимнаха и бързо заеха местата си.
Заобиколих и се настаних зад една стърчаща скала. От позицията си виждах как отпечатъците от стъпките ни в калта се смесват със следата, по която вървяхме. По-нататък забелязах Темпи, който беше застанал зад дебел, чепат дъб. Вдясно от него Мартен сложи стрела в лъка си, опъна тетивата до рамото си и зачака, неподвижен като статуя.
Извадих тънко парче желязо и парцала, в който държах щипката пепел, и ги приготвих, така че да са ми подръка. Стомахът ми се разбунтува, когато си помислих за какво сме изпратени тук — да преследваме и да убиваме хора. Да, наистина, те бяха разбойници и убийци, но все пак бяха хора. Започнах да дишам дълбоко и се опитах да се успокоя.
Повърхността на камъка под бузата ми беше леденостудена и грапава. Напрегнах слуха си, но не успях да чуя нищо през непрекъснатото барабанене на дъжда. Потиснах желанието си да се наведа по-напред над ръба на камъка, за да разширя полезрението си.
Отново блесна светкавица и докато броях секундите до гръмотевицата, забелязах две промъкващи се фигури.
В гърдите ми се разля неприятна топлина.
— Застреляй ги, Мартен — извиках силно аз.
Дедан се завъртя и се обърна с лице към мен, извадил меча си, когато се показах от скривалището си. Хеспе беше малко по-сдържана и спря с меч, наполовина изваден от ножницата.
Свалих ножа си и се приближих на няколко метра от Дедан. Издържах погледа му, без да трепна. Над главите ни отекна гръмотевица. Изражението му беше предизвикателно и аз не си направих труда да скрия гнева си. Мълчанието ни продължи повече от минута и накрая той извърна поглед, преструвайки се, че иска да избърше водата от очите си.
— Прибери това — кимнах към меча му.
След като се поколеба за секунда, той го направи. Едва тогава и аз прибрах в подплатата на плаща си ножа, който държах.
— Ако бяхме бандити, вече щяхте да сте мъртви. — Преместих погледа си от Дедан към Хеспе и после обратно към Дедан. — Върнете се в лагера.
Лицето на Дедан се изкриви в гримаса.
— Омръзна ми да ми говориш като на дете — размаха ми пръст той. — Много по-дълго съм живял на този свят от теб. Не съм глупак.
Преглътнах няколко гневни отговора, които само щяха да влошат нещата.
— Нямам време да споря с теб. Изпускаме дневната светлина и ти ни поставяш в опасност. Върнете се в лагера.
— Трябва да приключим с това тази нощ — настоя той. — Вече се справихме с двама от тях, вероятно са останали още не повече от петима или шестима. Ще ги изненадаме в тъмнината насред бурята. Прас-тряс. Утре за обяд ще сме обратно в Кросон.
— А ако са цяла дузина? Ако са двайсет човека? Или ако са се скрили в някоя ферма? Ако намерят лагера ни, докато там няма никой? Всичките ни провизии и лютнята ми ще изчезнат и когато се завърнем, ще ни очаква клопка. Само защото не можа да останеш да си седиш на задника един час. — Опасна червенина покри лицето му и аз се обърнах с гръб към него. — Върнете се в лагера. Тази вечер ще поговорим за това.
— Проклет да съм, ако го направя! Идвам с вас и няма какво да направиш, за да ме спреш!
Скръцнах със зъби. Най-лошото бе, че това е истина. Нямаше как да наложа авторитета си. Не можех да сторя нищо, освен да го усмиря с помощта на куклата от восък, която бях направил. А знаех, че това е възможно най-лошият избор. Не само че Дедан щеше да се превърне в мой открит враг, но без съмнение щеше да настрои и Хеспе и Мартен срещу мен.
Погледнах към Хеспе.
— А ти защо си тук?
Тя бързо стрелна Дедан с поглед.
— Той щеше да тръгне сам. Помислих си, че ще е по-добре, ако останем заедно. Освен това обмислихме нещата. Никой няма да се натъкне на лагера ни. Скрихме провизиите и угасихме огъня, преди да тръгнем.
Мъчително си поех дъх и прибрах безполезната щипка пепел в един джоб на плаща си. Разбира се, че го бяха направили.
— Но съм съгласна — добави тя, — че трябва да приключим с това тази вечер.
Обърнах се към Мартен.
Той ме погледна извинително.
— Ще излъжа, ако кажа, че не бих предпочел да свършим с това днес — каза той и побърза да поясни: — Ако можем да го направим умно. — Вероятно щеше да добави още нещо, но думите заседнаха в гърлото му и той се разкашля.