Звукът на гласа й беше странен. Беше мек и нежен, твърде тих, за да го чуем в другия край на поляната. Твърде слаб, за да го чуем на фона на движещата се вода и шумолящите листа. Въпреки това можех да го чуя. Думите й бяха ясни и сладостни като надигащите се и спускащи се тонове на далечна флейта. Напомняше ми за нещо, но не можех да се сетя за какво.
Мелодията беше същата, която Дедан бе изпял в неговата история. Не разбрах и дума от песента, като изключим името й в последния стих. Въпреки това тя ме привличаше необяснимо и настойчиво. Сякаш някаква невидима ръка се бе протегнала към сърцето в гърдите ми и се опитваше да ме издърпа към поляната.
Съпротивлявах се. Извърнах поглед и се подпрях на едно близко дърво, за да запазя равновесие.
Чух зад гърба си Мартен да шепне с тих глас: „Не, не, не“, сякаш се опиташе сам да убеди себе си.
— Не, не, не, не, не. Не, дори и за всички пари на света.
Погледнах през рамо. Очите на следотърсача бяха втренчени трескаво в поляната пред него, но той изглеждаше по-скоро уплашен, отколкото възбуден. Темпи стоеше неподвижен и на безстрастното му лице бе изписана истинска изненада. Дедан беше застанал сковано, изкривен на една страна и с изопнато лице, а очите на Хеспе се стрелкаха между него и поляната.
Тогава Фелуриан запя отново. Песента й беше като обещание за горещо огнище в студената нощ. Като усмивката на младо момиче. Открих, че мисля за Лоси от „За няколко пенита“ и за нейните червени като пламъци къдрици. Спомних си заоблените й гърди и начина, по който бе прокарала ръка през косата ми.
Фелуриан пееше и аз се чувствах привлечен от песента й. Привличането беше силно, но не толкова, че да загубя контрол над себе си. Погледнах отново към поляната и я видях — сребристобялата й кожа под вечерното небе. Фелуриан се наведе и потопи ръка във водата на вира — беше по-грациозна от танцьорка.
Осъзнах нещо с внезапна яснота. От какво се страхувах? От някаква си приказна история? Тук имаше магия, истинска магия. Което беше по-важното, това бе магията на песента. Ако пропуснех тази възможност, никога нямаше да си го простя.
Отново погледнах към другарите си. Мартен видимо трепереше. Темпи бавно отстъпваше. Дедан беше свил отпуснатите си ръце в юмруци. Щях ли и аз да допусна да съм като тях — суеверен и уплашен? Не. Никога. Аз бях член на Арканум. Бях повелител на имената. Бях един от Едема Рух.
Усетих как в мен се надига лудешки смях.
— Ще се срещнем в „За няколко пенита“ след три дни — казах аз и пристъпих на поляната.
Сега усещах по-силно привличането на Фелуриан. Кожата й блестеше на лунната светлина. Дългата й коса се спускаше като сянка около нея.
— Проклет да съм — чух да казва Дедан зад гърба ми. — Щом той отива и аз ще о…
Последва кратко боричкане, което завърши с нещо, което се удари в земята. Хвърлих поглед зад гърба си и видях, че той лежи по лице в ниската трева. Хеспе бе опряла коляно върху кръста му и бе извила едната му ръка назад. Той се съпротивляваше немощно и псуваше здравата.
Темпи ги наблюдаваше невъзмутимо, сякаш отсъждаше състезание по борба. Мартен започна да ми ръкомаха като обезумял.
— Момче — изсъска припряно той, — върни се тук! Момче! Върни се!
Обърнах се отново към потока. Фелуриан ме наблюдаваше. Дори и от трийсет метра разстояние можех да видя очите й — тъмни и изпълнени с любопитство. Устните й бяха разтворени в широка и опасна усмивка. Тя се разсмя с лудешки, звънлив и възхитен смях. Този звук не можеше да бъде издаден от човек.
След това се стрелна по поляната, бърза като врабче и изящна като сърна. Аз се втурнах след нея и въпреки тежестта на пътната ми торба и меча на хълбока ми се движех толкова бързо, че плащът ми се вееше като знаме след мен. Никога преди и никога след това не съм тичал толкова бързо. Стъпките ми бяха леки и бързи като на дете, което не изпитва и най-малкия страх, че може да падне.
Фелуриан беше в шубрака пред мен. Имам неясен спомен за дървета, мирис на пръст и сивия цвят на осветените от луната камъни. Тя се смее. Изплъзва ми се, танцува и пак побягва напред. Изчаква, докато се приближа толкова, че почти мога да я докосна, и след това отново се измъква. Сияе на лунната светлина. Блъскам се в клони, усещам пръски вода и топъл вятър…
И тогава я хващам. Ръцете й се оплитат в косата ми и ме дърпат по-близо до нея. Устните й са нетърпеливи. Езикът й е свенлив и се стрелка бързо. Дъхът й е в устата ми и изпълва главата ми. Горещите върхове на гърдите й докосват моята гръд. Тя ухае на детелини, на мускус, на зрели ябълки, паднали на земята…