Тялото ми пламна и аз с мъка се преборих да остана дълбоко в „сърцето от камък“, докато накрая пулсът ми се забави и успях да изхвърля мисълта за нея от съзнанието си.
Спомних си за четири истории, в които мъже бяха успявали да се върнат живи от Фае, но на всички им се беше разхлопала дъската. Каква беше лудостта им? Натрапчиво поведение, неочаквана смърт, дължаща се на отделяне от реалността, и потъване в дълбока меланхолия. Трима от тях умрели за един цикъл дни. В четвъртата история се казваше, че мъжът оцелял почти половин година.
Но нещо не се връзваше. Несъмнено Фелуриан беше прекрасна. Умела? Без всякакво съмнение. Но до такава степен, че всеки мъж да умре или да полудее? Не. Това беше малко вероятно.
Не искам да омаловажавам преживяването. И за миг не се съмнявам, че е съвсем естествено в миналото то да е карало мъжете да си загубват ума. Ала за себе си аз знаех, че съм доста здравомислещ човек.
За момент обмислих възможността да съм полудял и да не го знам. После се замислих дали просто винаги не съм бил луд, след това отхвърлих и двете възможности.
Лежах там с все още затворени очи и с удоволствие се отдадох на особената отмалялост, каквато никога преди това не бях изпитвал. Насладих се на мига, сетне отворих очи и затърсих начин да се измъкна.
Огледах шатрата, копринените драперии и разхвърляните възглавници. Това бяха единствените украшения на Фелуриан. Тя лежеше в средата със закръглените си бедра и стройните си крака, а гъвкавите й мускули помръдваха под кожата й.
Наблюдаваше ме.
Ако тя беше красива, когато спеше, то будна бе два пъти по-красива. Когато спеше, беше като картина, на която е нарисуван огън. Будна беше самият огън.
Може да ви се стори странно, че в този момент изпитах страх. Може и да ви е странно, че само на една ръка разстояние от най-привлекателната жена в света внезапно си припомних, че съм смъртен.
Усмивката й беше като нож в кадифе и тя се протегна като котка на слънцето.
Тялото й беше създадено, за да се протяга — извивката на гърба й, гладкият й изопнат корем. Закръглените й, налети гърди се повдигнаха от движението на ръцете й и аз внезапно се почувствах като разгонен елен. Тялото ми реагираше на нея, сякаш някой ръчкаше хладната невъзмутимост на „сърцето от камък“ с нагорещен ръжен. За момент загубих контрол и една по-малко дисциплинирана част от съзнанието ми започна да композира песен за нея.
Не можех да си позволя да насоча вниманието си към тази част, за да я обуздая. Затова се съсредоточих да остана в безопасност в „сърцето от камък“, като не обръщам внимание на тялото й и на бъбривата част от съзнанието ми, която римуваше куплети за нея.
Това не беше най-лесното нещо, което можех да направя. Всъщност в сравнение с него обичайните предпазни мерки, използвани в симпатията, изглеждаха прости като подскачането на въже. Ако не беше обучението, което бях получил в Университета, щях да съм се превърнал в покорно, жалко създание, способно да се съсредоточи само върху собственото си пленничество.
Фелуриан бавно се отпусна след протягането си и ме погледна с много старите си очи. Очи, каквито никога не бях виждал. Цветът им беше поразителен…
… някакво мрачно синьо. Бяха пленителни. Всъщност…
… в тях нямаше и следа от бяло…
Стиснах челюсти, отделих бърборещата част от мен, затворих я в един далечен ъгъл на съзнанието си и я оставих там да си пее сама. Очите на Фелуриан бяха внимателни и безизразни като на птица.
— защо си толкова мълчалив, огнени любовнико? да не би да угасих пламъка ти?
Гласът й звучеше странно, в него нямаше никакви остри ръбове. Беше спокоен и гладък като парче идеално полирано стъкло. Въпреки особената му мекота той сякаш лазеше по гръбнака ми и ме караше да се чувствам като котка, на която току-що са погладили върха на опашката.
Отдръпнах се по-навътре в „сърцето от камък“ и го почувствах хладно и успокояващо около себе си. Ала докато по-голямата част от вниманието ми бе насочена върху това да се контролирам, малката, лирична и обезумяла част от съзнанието ми изскочи напред и каза:
— Нивга няма да бъда угасен. Аз пак горя, макар и в тебе потопен. Всяко твое движение е песен и искра. Раздухвана в огън, който не мога аз да спра. Щастлив съм името ти да мълвя.