Спящото съзнание — немощно осъзна някаква част от мен. То вече не спи — помислих си аз и се усмихнах.
Погледнах Фелуриан и в този момент я проумях от главата до петите. Тя беше една от фае. Не се безпокоеше за това кое е правилно и кое — погрешно. Беше създание, изтъкано от чисто желание, подобно на дете. Детето, както и внезапната буря не ги е грижа за последствията. Фелуриан приличаше на тях и същевременно бе различна. Бе древна, невинна, могъща и горда.
Това ли беше начинът, по който Елодин виждаше света? Това ли беше магията, за която говореше? Не тайни и трикове, а магия като тази на Таборлин Великия. Винаги я е имало, но съм бил сляп за нея?
Беше красива.
Срещнах погледа на Фелуриан и светът се забави. Чувствах се така, сякаш някой ме е завлякъл под водата и е изкарал въздуха от тялото ми. За един кратък миг бях зашеметен и безчувствен, все едно ме беше ударил гръм.
Този момент отмина и нещата отново започнаха да се движат. Но сега, когато погледнах Фелуриан, я проумях много по-добре от преди. Разбрах я чак до мозъка на костите й. Очите й бяха като четири ясно изписани стиха. Съзнанието ми бе изпълнено с нейната внезапна песен. Поех си дъх и я изпях в четири отчетливи ноти.
Фелуриан седна изправена. Прокара ръка пред очите си и изрече една дума, остра като натрошено стъкло. В главата си почувствах болка, отекваща като гръмотевица. Причерня ми пред очите. Усетих вкуса на кръв и горчилка.
Светът отново застана на фокус и аз успях да се задържа миг преди да падна.
Фелуриан се намръщи. Изправи се. Лицето й се напрегна и тя пристъпи крачка напред:
Изправена, тя не изглеждаше висока, нито пък страшна. Главата й едва достигаше до брадичката ми. Косата й се спускаше надолу като сноп от сенки. Беше права като нож и стигаше до извивката на ханша й. Фелуриан беше стройна, бледа и съвършена. Никога преди не бях виждал толкова прелестно лице и устни, сякаш създадени да бъдат целувани. Тя вече не се мръщеше. Но не се и усмихваше. Устните й бяха меки и полуотворени.
Направи още една крачка. Простото движение на краката й беше като танц. Естественото поклащане на бедрото й беше хипнотизиращо като пламъците на огъня. Извивката на голите й стъпала беше по-чувствена от всичко, което бях виждал в младия си живот.
Още една крачка. Усмивката й беше широка и жестока. Тя беше очарователна като луната. Силата й я обгръщаше като мантия. Караше въздуха да потрепва. Простираше се зад нея като широки невидими криле.
Сега, когато беше толкова близо, че можех да я докосна, усещах как силата й вибрира във въздуха. Желанието ми се надигна като буря в морето. Тя вдигна ръка. Докосна гърдите ми. Аз потреперих.
Фелуриан срещна погледа ми и в мрака на очите й аз отново видях ясно четирите реда на песента.
Изпях ги. Те излетяха от мен като птици, устремени към небето.
Внезапно съзнанието ми бе отново свободно. Поех си дъх и продължих да я гледам право в очите. Запях отново и този път бях изпълнен с ярост. Изкрещях четирите отчетливи тона на песента. Изпях ги плътно и твърдо като нажежено желязо. Когато прозвучаха, усетих как силата й потрепери, след това се разтроши на парчета и в празнотата на въздуха не остана нищо друго освен нейната болка и гняв.
Фелуриан нададе уплашен писък и седна толкова внезапно, че сякаш почти падна на земята. Подви колене към себе си и се сви, като ме наблюдаваше с широко отворени и уплашени очи.
Огледах се наоколо и видях вятъра. Не по начина, по който можете да видите дим или мъгла — аз видях самия вечно променящ се вятър. Познах го като лицето на забравен приятел. Засмях се и разперих ръце, възхитен от изменчивата му форма.
Свих ръцете си в шепи, допрях ги една до друга и издишах в празното пространство между тях. Изрекох име. Започнах да движа ръцете си и да сплитам тънкия си като паяжина дъх. Той се изду и обгърна Фелуриан, сетне избухна в сребрист пламък и я затвори плътно в променливото си име.
Повдигнах я над земята. Тя ме наблюдаваше с уплашено и невярващо изражение, а тъмната й коса танцуваше като втори пламък, затворен в сребристия пламък.
Тогава разбрах, че мога да я убия. Щеше да е толкова просто, колкото да хвърля лист хартия на вятъра. Но мисълта за това ме отвращаваше — все едно да откъсна крилете на пеперуда. Да я убия, би означавало да разруша нещо странно и прекрасно. Светът щеше да обеднее, ако Фелуриан не беше в него. Такъв свят щеше да ми харесва по-малко от предишния. Беше все едно да счупя лютнята на Илиен. Или да изгоря някоя библиотека.