— Квоте — тя изрече името ми толкова нежно, че то ми напомни за птича песен, — би ли ми попял толкова сладко отново? — Бавно протегна ръка, сякаш се страхуваше да не се опари, и я постави леко върху моята. — моля? песните ти са като милувка, мой Квоте.
Тя произнесе името ми като началото на песен. Беше очарователно. И все пак не ми допадна съвсем начинът, по който ме нарече нейния Квоте.
Усмихнах се. Най-вече защото нямах по-добра идея. Изсвирих няколко акорда за настройване, после направих пауза и се замислих.
След това започнах да свиря „В гората на Фае“ — песен, посветена на самата Фелуриан. Не беше особено хубава. Използваха се три акорда и двайсетина думи. Но постигна ефекта, който търсех.
При споменаването на името й лицето на Фелуриан просветна. В нея нямаше фалшива скромност. Тя знаеше, че е най-красивата и най-умелата. Знаеше, че мъжете разказват истории за нея и каква е репутацията й. Никой мъж не можеше да й се съпротивлява и да й устои. Към края на песента гордостта я накара да седне по-изправено от преди.
Довърших изпълнението си.
— Искаш ли да чуеш още някоя? — попитах аз.
Тя кимна и се усмихна нетърпеливо. Седна между възглавниците с изправен гръб, царствена като кралица.
Започнах втора песен, подобна на първата. Казваше се „Лейди фае“ или нещо подобно. Не знаех кой я е написал, но той имаше ужасяващия навик да вкарва допълнителни срички в стиховете си. Не беше толкова зле, че в кръчмите да започнат да хвърлят разни неща по мен, но малко оставаше и това да се случи.
Докато свирех, наблюдавах внимателно Фелуриан. Тя беше поласкана, но усещах, че е леко недоволна. Сякаш бе раздразнена от нещо, но не знаеше от какво. Идеално.
Накрая изпълних песен, посветена на кралица Серуле. Гарантирам ви, че не сте я чували, но съм сигурен, че този тип песни ви е познат. Написана е от някой подмазващ се менестрел, който си търси покровител. Баща ми ме беше научил на тази песен, за да ми даде пример за някои неща, които трябва да избягвам, когато пиша песен. Тя беше зашеметяващ пример за посредственост. Ставаше ясно, че или авторът е абсолютно некадърен, или никога не е срещал Серуле, или пък изобщо не я е намирал за привлекателна.
Докато я пеех, просто замених името на Серуле с това на Фелуриан. Освен това замених някои по-хубави фрази с такива, които не са толкова поетични. Когато приключих, песента беше станала наистина отвратителна, а физиономията на Фелуриан беше направо втрещена.
Останах да седя дълго време, сякаш обмислях нещо. Когато накрая заговорих, гласът ми беше приглушен и колеблив:
— Лейди, мога ли да напиша песен за теб? — усмихнах й се смутено аз.
Усмивката й беше като луната, надничаща през облаците. Тя плесна с ръце и се хвърли към мен с кокетно възхищение, обсипвайки ме с целувки.
Само страхът, че може да счупи лютнята, ми попречи да им се насладя подобаващо.
Фелуриан се отдръпна и седна съвсем неподвижно. Опитах няколко комбинации от акорди, след това успокоих ръцете си и вдигнах поглед към нея.
— Ще я нарека „Балада за Фелуриан“.
Тя леко се изчерви и ме погледна през спуснатите си клепачи, едновременно свенливо и безсрамно.
Като оставим нескромното самохвалство настрана, когато се захвана, пиша хубави песни, а напоследък покрай службата при маера бях подобрил уменията си. Не съм най-добрият, но съм един от най-добрите. Ако разполагам с достатъчно време, с тема, която си заслужава вниманието, и с подходяща мотивация, се осмелявам да твърдя, че мога да напиша песен почти толкова умело колкото Илиен. Почти.
Затворих очи и успях да изкарам сърцераздирателни звуци от лютнята си. Пръстите ми летяха и уловиха музиката на вятъра в клоните на дърветата и шумоленето на листата.
След това потърсих онова отдалечено кътче на съзнанието ми, където лудата, бърбореща част от мен през цялото време композираше песен за Фелуриан. Докоснах леко струните и запях: