Страхът на мъдреца (Част II)

Докато пеех, Фелуриан все повече притихваше. Към края на припева не бях сигурен дали изобщо диша. Няколко от пеперудите, които бяха подплашени от сблъсъка ни преди малко, се върнаха да танцуват около нас. Една от тях кацна върху ръката на Фелуриан и размаха крилете си веднъж, после втори път — сякаш любопитна защо господарката й внезапно е станала толкова тиха. Отново насочих поглед към лютнята си и избрах ноти, които бяха като дъждовни капки, облизващи листата на дърветата.

Тя танцуваше в сенките, хвърляни от свещта. Очите и душата ми с нея се изпълваха в нощта. Усмивката й от всяка примка е по-здрава. И затова легендата за фае пак е права. Фелуриан! О, прекрасна моя дама! Целувката ти е сладка като мед. Зная, за всеки мъж е драма, ако не те познава, той търси те навред.

Наблюдавах я с крайчеца на окото си. Тя седеше така, сякаш слушаше с цялото си тяло. Очите й бяха широко отворени. Вдигна едната си ръка към устата и подплаши пеперудата, кацнала върху пръстите й, а другата притисна към гърдите си, като бавно си пое дъх. Точно това исках, но въпреки това изпитах разкаяние.

Наведох се към лютнята и пръстите ми продължиха да танцуват по струните. Акордите се плискаха като вода в речни камъни и се носеха като топъл дъх, докосващ ухото. След това внезапно станах груб и запях:

Очите й са синкав мрак, като безоблачно небе в нощен зрак. Достатъчни са уменията й в…

Пръстите ми започнаха да се движат неуверено върху струните и дори спрях за миг, сякаш несигурен в нещо. Видях как Фелуриан излиза от унеса си и продължих:

Достатъчни са уменията й в любовта, та на всеки мъж да му кипне кръвта. Фелуриан! О, господарке ти сияйна! Докосването ти е твойта скъпа тайна. Аз до…

— какво?

Макар че очаквах тя да ме прекъсне, леденият й глас ме стресна дотолкова, че няколко тона издрънчаха фалшиво, а пеперудите се разлетяха уплашено. Поех си дъх, докарах най-невинното изражение, на което бях способен, и вдигнах поглед.

На лицето й бе изписана изненада, примесена с ярост.

— „та да му кипне кръвта“? — Когато чух тона й, усетих как кръвта напуска лицето ми.

Гласът й беше все така равен и мек като звука на далечна флейта. Но това не означаваше нищо. Далечната гръмотевица не ти проглушава ушите, но усещаш тътена й в гърдите си. Спокойствието в гласа й премина през мен точно по този начин.

— „та да му кипне кръвта“?

— Кръвта ми наистина закипя — опитах се да я успокоя аз, като донякъде успях да запазя невинния си вид.

Фелуриан отвори уста, сякаш понечи да каже нещо, но отново я затвори. В очите й блестеше истинска ярост.

— Съжалявам — казах аз. — Не трябваше да опитвам. — В гласа ми прозвуча нещо средно между отчаяние и умолителния тон на наказано дете. Свалих ръце от струните на лютнята.

Разпалеността й отслабна, но когато заговори, гласът й беше равен и опасен.

— уменията ми са „достатъчни“? — Фелуриан сякаш едва се насили да изрече последната дума.

Тя стисна възмутено уста.

— Откъде, по дяволите, да знам!? — избухнах аз и гласът ми отекна. — Да не би някога преди да съм правил нещо такова!

Тя се отдръпна назад, стресната от разгорещеността, с която бях изрекъл тези думи, и част от гнева й я напусна.

— какво искаш да кажеш? — объркано попита тя.

— Това! — посочих смутено себе си, нея, възглавниците и шатрата около нас, сякаш това обясняваше всичко.

— ти… — Когато осъзна какво й казвам, последните остатъци от гнева й изчезнаха.

— Не — сведох поглед и лицето ми пламна. — Никога не съм бил с жена.

След това се изправих и я погледнах в очите, сякаш я предизвиквах да ми се присмее.

Фелуриан остана мълчалива за момент, след това на устните й се появи кисела усмивка.

— говориш небивалици, мой Квоте.

Лицето ми се помрачи. Нямам против да ме наричат лъжец. Такъв съм. Аз съм невероятен лъжец. Но мразя да ме наричат лъжец, когато казвам истината.

Каквито и да бяха подбудите ми, изражението ми, изглежда, я убеди.

— но ти беше като нежна лятна буря. — Тя развълнувано махна с ръка. — беше като млад танцьор в балната зала. — Очите й проблеснаха дяволито.