Отбелязах си този коментар, за да си го припомня по-късно, когато ми се наложи да излъскам егото си.
— Моля те — отвърнах леко обидено аз, — не съм чак толкова наивен. Прочел съм няколко книги.
Смехът на Фелуриан беше като ромон на поток.
— научил си се от книгите. — Тя изглеждаше така, сякаш не е сигурна дали да приеме думите ми сериозно.
Избухна в смях, спря и след това се разсмя отново. Не знаех дали трябва да се почувствам обиден.
— Ти също беше доста добра — побързах да кажа аз, като знаех, че комплиментът ми ще прозвучи тъй, както ако някой гост похвали домакинята за вкусната й салата. — Всъщност прочетох…
— книги? книги! ти ме сравняваш с книги! — Гневът й се изля върху мен.
Сетне, без дори да спре да си поеме дъх, Фелуриан се разсмя отново, високо и възхитено. Смехът й беше лудешки като зов на лисица, ясен и остър като утринните песни на птиците. Това не беше човешки звук.
Отново направих невинна физиономия.
— Не е ли винаги така? — Успях да запазя спокойно изражение, докато се подготвях за следващия й изблик.
— аз съм Фелуриан — заяви тя.
Тя не изрече просто името си. Беше нещо като декларация, като гордо развяване на знаме.
Задържах погледа си върху нейния за момент, след това въздъхнах и сведох очи към лютнята си.
— Съжалявам за песента. Не исках да те обидя.
— тя беше по-прекрасна от залязващото слънце — възпротиви се тя с глас, който прозвуча така, сякаш се кани да се разплаче, — но… „колкото да му кипне кръвта“? — Думите сякаш й загорчаха.
Прибрах лютнята си в калъфа.
— Съжалявам, но не мога да поправя това, без да имам база за сравнение… — въздъхнах аз. — Жалко, песента беше хубава. Щяха да я пеят хиляда години. — Гласът ми бе изпълнен със съжаление.
Лицето на Фелуриан просветна, сякаш й е дошла внезапна идея, след това очите й се присвиха до цепки. Тя ме погледна, все едно се опитваше да прочете нещо, написано от вътрешната страна на черепа ми.
Тя знаеше. Знаеше, че използвам недовършената песен като откуп. Неизреченото ми послание беше ясно — ако не си тръгна, никога няма да довърша песента. Ако не си тръгна, никой никога няма да чуе тези прекрасни думи, които съм създал за теб. Ако не си тръгна и не опитам плодовете, с които могат да ме дарят смъртните жени, никога няма да знам колко умела си всъщност ти.
Там, между възглавниците, под вечния сумрак на небето, двамата с Фелуриан се гледахме един друг. Тя държеше пеперуда, а моята ръка лежеше върху гладкото дърво на лютнята. Напрежението в погледите ни беше по-голямо от това на двама рицари, които се гледат един друг от срещуположните краища на окървавено бойно поле.
Фелуриан заговори бавно, като следеше внимателно какво ще отговоря:
— ако си тръгнеш, ще я довършиш ли? — Опитах се да изглеждам изненадан, но не успях да я заблудя и кимнах. Тя продължи: — ще се върнеш ли при мен, за да ми я изпееш?
Този път изненадата ми беше искрена. Не мислех, че тя ще ме попита това. Знаех, че втория път нямаше да мога да си тръгна. Поколебах се, но само за миг — половин самун хляб е по-добре от никакъв. Кимнах.
— обещаваш ли? — Кимнах отново и тя добави: — даваш ли обещание, скрепено с целувки?
Фелуриан затвори очи и наклони глава назад като цвете, което търси слънчевата топлина.
Животът е твърде кратък, за да отказваш такива предложения. Отидох при нея. Придърпах тялото й към своето и я целунах толкова добре, колкото ми позволяваше ограниченият ми практически опит. Изглежда беше достатъчно добре.
Когато се отдръпнах, тя вдигна поглед и въздъхна.
— целувките ти са като снежинки върху устните ми.
Отпусна се на възглавниците, положила глава върху ръката си. С другата ме погали по бузата.
Да кажа, че беше прекрасна, е толкова слабо и недостатъчно, че дори не знам дали има смисъл да го правя. Осъзнах това през няколкото минути, през които не се опитваше да ме кара да я желая, поне не и по свръхестествен начин.
Фелуриан докосна леко с устни дланта ми и след това я пусна. Остана да лежи неподвижна, като ме наблюдаваше внимателно.
Бях поласкан. И до днес мога да дам само един-единствен отговор на толкова учтиво зададен въпрос. Наведох се и я целунах. И тя ме прегърна засмяна.
99.
Различен вид магия