— може би харесват вкуса на бухала — отблъсна ме раздразнено тя.
Преди да мога да й отговоря подобаващо, изражението й стана сериозно. Тя изпъна пръстите на ръката си и я потопи във водата помежду ни.
— има само една луна — заяви Фелуриан. — тя се движи между небето на смъртните и моето. — Притисна длан към гърдите ми, след това я отдръпна и я притисна към своите гърди. — тя се люлее между тях — напред и назад. — Тя спря и ми се намръщи. — обърни внимание на думите, които изричам.
— Правя го — излъгах аз.
— не. обръщаш внимание единствено на гърдите ми.
Така беше. Те се полюшваха на повърхността на водата.
— Те определено го заслужават — признах аз. — Да не им обърна внимание, би било ужасна обида.
— говоря за важни неща. познания, които трябва да притежаваш, за да се върнеш безопасно при мен. — Фелуриан въздъхна раздразнено. — ако ти позволя да докоснеш едната ми гърда, ще слушаш ли внимателно думите ми?
— Да.
Тя хвана ръката ми и я притисна към гърдата си.
— направи „вълни върху лилии“.
— Още не си ми показала „вълни върху лилии“.
— тогава това ще е следващото, което ще направя. — Тя сложи дланта си върху водата между нас и след това тихо въздъхна с полузатворени очи. — ах. ох.
Рибите отново излязоха от скривалищата си.
— моят толкова разсеян бухал — каза Фелуриан, но гласът й не беше груб.
Тя се гмурна до дъното на вира и се върна, държейки в ръка един гладък объл камък.
— чуй какво ще кажа аз. ти смъртен си, а аз съм фае. ето я луната — заяви тя и пъхна камъка между дланите ни и преплете пръстите ни, така че да го държат. — тя вързана е здраво и към нощта на фае и към на смъртните земята. — Фелуриан пристъпи напред и притисна камъка към гърдите ми. — луната движи се така — рече тя и стегна пръстите си около моите. — сега, кога нагоре аз погледна, не виждам светлината ненагледна. вместо туй като разцъфналото цвете в света на смъртните ликът й свети.
Тя отстъпи назад, така че ръцете ни се изпънаха, като продължаваха да са вкопчени една в друга. После притегли камъка към гърдите си и ме дръпна за ръката.
— сега всяка смъртна девица косите си скубе, защото тя е изцяло в моето небе.
— Обичана е от хората и от фае. Луната бодра скитница тогаз е? — кимнах разбиращо аз.
Фелуриан поклати глава.
— не е така. пътничка е, да. скитница, не е. тя движи се, но не може свободно да си иде от нощното небе.
— Веднъж чух история за мъж, който откраднал луната.
Изражението на Фелуриан стана тържествено. Тя освободи пръстите си от моите и сведе поглед към камъка в ръката си.
— това беше краят на всичко — въздъхна тя. — докато той не открадна луната, все още имаше някаква надежда за мир.
Бях изненадан от сухия й тон.
— Какво? — глуповато попитах аз.
— открадването на луната. — Тя наклони глава към мен с объркано изражение. — нали каза, че знаеш за него.
— Казах, че съм чувал такава история — поправих я аз. — Но тя беше глупава измислица, а не истинска история. Беше история за ф… Беше от историите, които се разказват на децата.
— можеш да ги наричаш истории за фае — усмихна се тя. — знам за тях. те са измислени. ние разказваме на нашите деца истории за малките хора.
— Но луната наистина ли е била открадната? — попитах аз. — Това не е ли измислица?
Фелуриан се намръщи.
— нали точно това ти показвах! — каза тя и ядосано изплиска вода с ръката си.
Усетих се, че правя адемския жест за извинение под повърхността на водата, преди да осъзная, че това е безсмислено.
— Съжалявам — казах аз, — но съм объркан, защото не знам каква е истината за тази история. Моля те, разкажи ми я.
— това е стара и тъжна история. — Тя ме изгледа продължително. — какво ще ми предложиш в замяна?
— „Успокоения елен“ — казах аз.
— предлагаш дар, който аз съм ти подарила — лукаво отбеляза тя. — какво друго?
— Освен това ще направя и „хиляда ръце“ — рекох аз и видях как изражението й се смекчи. — И ще ти покажа нещо ново, което сам измислих. Наричам го „люлеене срещу вятъра“.
Тя скръсти ръце и извърна поглед, демонстрирайки безразличието си.
— за теб може и да е ново, но аз без съмнение го знам под различно име.