— Може би — съгласих се аз, — но ако не се съгласиш на сделката, няма как да разбереш дали е така.
— много добре — с въздишка прие Фелуриан, — но само защото си доста добър в „хиляда ръце“. — Тя вдигна поглед за момент към тънкия сърп на луната и след това продължи: — много преди да се появят градовете на хората, преди хората и фае, било времето на онези, които вървели с отворени очи. те знаели имената на всички неща. — Тя направи пауза и ме погледна. — знаеш ли какво означава това?
— Когато знаеш името на дадено нещо, имаш власт над него — отвърнах аз.
— не — каза тя и острият укор в гласа й ме стресна. — не получавали власт. имали дълбоки познания за нещата, а не власт над тях. да плуваш не е власт над водата, да ядеш ябълка не е власт над ябълката. — Фелуриан ми хвърли пронизващ поглед. — разбираш ли?
Не разбирах, но въпреки това кимнах, защото не исках да я ядосам, нито да я отклоня от разказа на историята.
— тези древни знаещи на имената се движели плавно през света. те познавали лисицата, познавали и заека и разликата между тях. — Пое си дълбоко дъх и го изпусна като въздишка. — после дойдоха онези, които виждаха нещата и искаха да ги променят. те търсеха власт над нещата. бяха оформящите — горди мечтатели. — Тя махна примирително с ръка. — и в началото не всичко беше лошо. имаше чудеса. — Лицето й се озари от спомен и тя развълнувано ме хвана за ръката. — веднъж, докато седях на стените на муриела, ядях плод от сребърно дърво. той светеше и в тъмното се виждаха устата и очите на онези, които бяха яли от него!
— Муриелът във Фае ли беше?
— не — намръщи се Фелуриан. — вече ти казах. това беше преди. тогава имаше само едно небе, една луна, един свят и в него беше муриелът и онзи плод, а аз самата го ядях в тъмното и очите ми блестяха в мрака.
— Колко отдавна е било това?
— отдавна — леко сви рамене тя.
Отдавна. По-отдавна от всяка историческа книга, която някога бях виждал или дори за която бях чувал. В Архива имаше копия на калуптенианските истории, които стигаха до две хилядолетия назад във времето и в никоя от тях не се споменаваше абсолютно нищо за нещата, за които говореше Фелуриан.
— Прости ми за прекъсването — рекох аз възможно най-учтиво и се поклоних, доколкото можех, без да потъна изцяло под водата.
Умилостивена, тя продължи:
— плодът беше само първото от чудесата — като несигурните крачки на прохождащо дете. те станаха по-самоуверени, смели и необуздани. старите знаещи им казваха да спрат, но оформящите отказаха. знаещите се караха с оформящите, бореха се с тях и им пречеха. спореха, че не трябва да съществува такава власт. — Очите й светнаха и тя въздъхна. — но, о, какви неща направиха оформящите!
И това го казваше жена, която ми шиеше наметало от сенки. Не можех дори да предположа какви са тези неща, които предизвикват възхищението й.
— Какво направиха?
Фелуриан махна с ръка около нас.
— Дърветата? — попитах аз, изпълнен с благоговение.
Тя се засмя на тона ми.
— не. фаенското царство. — Разтвори широко ръце. — създадено според техните желания. най-великият от тях го съши от цяло парче тъкан — място, където те можеха да правят каквото пожелаят. и накрая всеки оформящ направи по една звезда, за да запълни новото им и празно небе. — Фелуриан ми се усмихна. — тогава вече имаше два свята, две небеса, две поредици от звезди и съзвездия — тя вдигна гладкия камък, — но луната беше само една. тя беше кръгла и се бе настанила удобно в небето на смъртните. — Усмивката й угасна. — но един оформящ беше по-велик от останалите. за него създаването на звезда не беше достатъчно. той простря волята си през света и издърпа луната от нейния дом.
Фелуриан вдигна гладкия камък към небето и внимателно затвори едното си око. Наклони глава, сякаш се опитваше да нагоди извивката на камъка към празното пространство между краищата на лунния сърп над главите ни.
— това беше последната капка. старите знаещи осъзнаха, че никакви думи не могат да накарат оформящите да спрат. — Ръката й отново се спусна във водата. — той открадна луната и това сложи началото на войната.
— Кой е този „той“? — попитах аз.
Устните й се извиха в лека усмивка. И тя отново избуха като бухал: „хау? хау?“
— От някой от фаенските дворове ли беше? — внимателно я подканих аз.
Фелуриан поклати глава, развеселена.