— не. както казах, това беше преди фае, а той беше първият и най-великият от оформящите.
— Как се казваше?
— няма да изричам имена тук — поклати глава тя. — няма да говоря за него, макар да е затворен зад каменни врати.
Преди да успея да задам още въпроси, Фелуриан хвана ръката ми и отново пъхна камъка между дланите ни.
— този оформящ на мрака протегнал се към черното небе и луната издърпал със своите ръце. но така и не успял да я накара да остане и сега тя се колебае между света на смъртните и тоз на фае. — Тя ме погледна с тържествено изражение, каквото рядко се виждаше на лицето й. — е, сега имаш своята история, кой и как. но последната тайна трябва да чуеш пак. и въпреки бухалския ти вид — тя сведе преплетените ни ръце до повърхността на водата — това е частта, която трябва да имаш предвид. — Очите на Фелуриан изглеждаха черни на слабата светлина. — нашите два свята дърпат си луната като дете, което не може родителя си да избере. никой не я пуска. — Тя отстъпи назад и ние се отдалечихме един от друг, доколкото бе възможно, като продължавахме да стискаме камъка между дланите си. — и тя разкъсана е, наполовина в твоето небе. Така ти виждаш колко далеч са нашите светове. — Тя протегна към мен свободната си ръка, сякаш напразно се опитваше да ме хване през водата. — колкото и дълга да е нашата целувка, различията помежду ни не са узрели за милувка. — Отново пристъпи напред и притисна камъка към гърдите ми. — и когато стане цяла твоята луна, привличането й усеща нашата страна. тя към теб така ни приближава, че всеки лесно може да те посещава. като през врата да пристъпиш ти сега или от кораб да слезеш на брега. — Усмихна ми се. — така ти, дете, докато бродеше в гората, Фелуриан откри самата.
Мисълта, че цял един свят на фае създания е привличан от пълната луна, ми се стори обезпокоителна.
— И туй е вярно за всеки фае?
Тя сви рамене и кимна.
— ако желаят и пътя знаят. има хиляди открехнати врати между фае и света, където живееш ти.
— Как не съм чувал нивга за това? Струва ми се чудно да пропусна как в нашия свят фае на тревата танцуват пак и пак…
— но не се ли случи точно тъй? — засмя се тя. — времето е дълго и светът широк е, но ти каза, че чул си първо мойта песен, преди да видиш лунна светлина в косата ми, унесен.
— И все пак струва ми се, че трябва да съм виждал още някой път онези, между световете що сноват.
Фелуриан сви рамене.
— повечето фае са народ хитър и неуловим и изчезват през комина яко дим. сред вас те ходят, облечени в шаед, и крачат преспокойно тъй навред. рокли на кралици ние шием — Фелуриан ми хвърли прям поглед — и знаем доста, за да се укрием. — Тя отново хвана ръката ми. — много от онез от тъмната порода ви преследват, водени от своята природа. какво им пречи то при вас да дойдат, пресичайки на лунна светлина? желязо, огън, бряст и ясен, медни ножове, а също и огледало. сърцатите жени на фермерите, които знаят правилата на играта, оставят хляб, за да се спасят от бедата. но най-лошото от всичко е това, че моят народ страхува се от силата, оставена от нас, когато стъпваме на смъртната земя.
— Май нашият род създава повече неприятности, отколкото си заслужава — признах аз и се усмихнах.
Фелуриан протегна ръка и докосна с пръст устните ми.
— може да се смееш, докато луната е пълна, но знай, че тя има си и страна тъмна. — Тя се завъртя, увиснала на ръката ми, и аз направих бавна спирала. — умният смъртен се бои от нощта, в която няма нежна лунна светлина. — Задърпа ръката ми към гърдите си и започна да ме тегли през водата, докато се въртеше. — всяка твоя стъпка в нощ такава тъмната луна може да събуди от нейната забрава и незабелязано да те издърпа в царството на фае — тя спря и ме погледна зловещо, — където моят бухал ще трябва да остане.
Фелуриан отстъпи крачка назад във водата, като продължаваше да ме дърпа.
— а на място непознато като това какво друго смъртният да направи, освен да се удави?
Направих още една крачка към нея и изведнъж дъното под краката ми изчезна. Ръката на Фелуриан вече не стискаше моята и черната вода се затвори над главата ми. Заслепен и давещ се, аз започнах отчаяно да размахвам ръце, опитвайки се да намеря пътя към повърхността.
След един дълъг и ужасяващ миг ръцете на Фелуриан ме хванаха и ме издърпаха нагоре, сякаш тежах не повече от малко коте. Тя ме доближи до лицето си. Черните й очи бяха неумолими и блестящи.