Поколебах се и накрая рекох:
— Може и да имам един-два въпроса за задаване.
— Ахххх. — Звукът беше бавен и доволен. — Така и предполагах.
— Какво можеш да ми кажеш за амирите?
— Пфу — раздразнено се изплю Ктаех. — Какво ти става? Защо си толкова предпазлив? Питай ме за чандрианите и да приключваме с това.
Стоях зашеметен, загубил ума и дума.
— Изненадан ли си? А не би трябвало. За бога, момче! Ти си прозрачен като планинско езеро. Мога да видя на три метра през теб, а ти си дълбок само метър.
Последва ново раздвижване и два чифта криле се спуснаха с въртене към земята — единият син, а другият пурпурен.
Стори ми се, че зърнах лъкатушещо движение между клоните, но то остана скрито от непрекъснатото люлеене на дървото, предизвикано от вятъра.
— А пурпурната защо? — попитах аз просто за да кажа нещо.
— От чиста злоба — отвърна Ктаех. — Завиждах й за невинността и безгрижието. Освен това ми е втръснало от прекалена сладникавост, както и от преднамерено невежество. — Той замълча за момент. — Нали искаше да ме питаш за чандрианите?
Не можех да сторя нищо друго, освен да кимна.
— Всъщност няма много за разказване — пренебрежително отбеляза Ктаех. — Но е по-добре да ги наричаш „Седемте“. След всички тези години звучи доста фолклорно. Някога тези имена бяха взаимозаменяеми, но в наши дни, ако кажеш „чандриани“, хората си мислят за огъри, рендлинги и скавени. Каква глупост.
Настъпи дълга пауза. Застинах неподвижно, докато не осъзнах, че съществото очаква моя отговор.
— Разкажи ми повече — помолих го аз и гласът ми прозвуча много тънко в собствените ми уши.
— Защо?
Стори ми се, че долавям в гласа му закачлива нотка.
— Защото имам нужда да знам — отвърнах аз, като този път се опитах да прозвуча по-уверено.
— Имаш нужда? — скептично повтори думите ми Ктаех. — И откъде е тази внезапна нужда? Магистрите в Университета може би знаят отговорите, които търсиш. Но те няма да ти ги кажат, дори и да ги попиташ, което ти няма да направиш. Твърде горд си за това. Прекалено умен си, за да поискаш помощ. И твърде много си загрижен за репутацията си.
Опитах се да заговоря, но гърлото ми издаде само дрезгав звук. Преглътнах и опитах отново:
— Моля те, трябва да знам. Те убиха родителите ми.
— Да не искаш да се опиташ да убиеш чандрианите? — Гласът сякаш беше удивен, почти слисан. — Да ги проследиш и да ги убиеш сам? Гледай ти, как мислиш да се справиш? Халиакс живее от пет хиляди години. Пет хиляди години, през които не е спал и един миг. Предполагам, че е разумно да потърсиш амирите. Дори и някой толкова горд като теб не може да не признае, че има нужда от помощ за нещо такова. Орденът може да ти помогне. Проблемът е, че те са също толкова трудни за откриване, колкото и Седемте. За бога, какво би могло да направи едно смело, младо момче?
— Кажи ми! — исках да го изкрещя, но вместо това думите ми прозвучаха умолително.
— Предполагам, че е обезсърчаващо — спокойно продължи Ктаех. — Малцината, които вярват в чандрианите, са твърде уплашени, за да говорят, а всички останали просто ти се присмиват, когато ги попиташ. — Последва театрална въздишка, която сякаш дойде едновременно от няколко различни места в листата. — Какво да се прави, това е цената, която плащате за цивилизацията.
— Каква цена? — попитах аз.
— Арогантността — отвърна Ктаех. — Мислиш си, че знаеш всичко. Смееше се на съществуването на обитателите на Фае, докато накрая не видя един от тях. Не е чудно, че цивилизованите ти съседи също не вярват в чандрианите. Ще трябва доста да се отдалечиш от скъпоценния и удобен свят, в който живееш, преди да откриеш някой, който да те приеме на сериозно. Нямаш никакъв шанс, докато не стигнеш до Стормуол.
Последва мълчание, сетне поредният чифт пурпурни крила се понесоха към земята. Гърлото ми беше пресъхнало и аз преглътнах мъчително, докато се опитвах да измисля какъв въпрос да задам, за да се сдобия с още сведения.
— Нали осъзнаваш, че не са много хората, които биха взели на сериозно твоето търсене на амирите — спокойно продължи Ктаех. — Маерът обаче е доста необикновен мъж. Той вече се е доближил до тях, макар все още да не го осъзнава. Стой близо до него и той ще те отведе до тяхната врата. — Ктаех се засмя с тих, сух смях. — Кръв, орлова папрат и кост, иска ми се вие, човешките същества, да имахте достатъчно ум, за да ме оцените. Дори да забравиш всичко друго, запомни онова, което ти казах току-що. Накрая ще схванеш шегата. Гарантирам ти го. Ще се смееш, когато му дойде времето.