Никога не съм си падала много по тичането. Имах навика да се влача мъчително по време на часовете по физическо, а и на изпитите не си давах особено зор. Това обаче бе преди да се превърна в безсмъртна. Преди да осъзная, че съм придобила способността да развивам невероятна скорост. Дори не съм започнала да изследвам новопридобитата си дарба. А осъзнах наличието й едва наскоро — всъщност последния път, когато ми се наложи да тичам. И сега имам идеалната възможност да проверя колко далеч и колко бързо мога да стигна, преди да се препъна, да падна или да ми се наложи да спра заради слабост и схващане на краката. Изпитвам нетърпение да опитам, тъй че се измъквам тихичко през страничната врата и се насочвам към улицата. Мисля си, че може би първо трябва да разгрея, да започна с бавно тичане, преди да се втурна по асфалта с пълна сила. Тръгвам лекичко, но почти веднага ме залива вълна адреналин, което сякаш зарежда тялото ми с ракетно гориво. В следващия момент вече тичам толкова бързо, че къщите на съседите ми се превръщат в размазани петна от хоросан и камъни. Прескачам паднали боклукчийски кофи и заобикалям неправилно паркирани коли, без да намалявам скоростта си. Профучавам по улиците, грациозна и пъргава като пантера, избягала от клетката си. Буквално не усещам краката и стъпалата си; просто се надявам, че няма да ме подведат и ще ме отнесат до целта ми за рекордно кратко време.
На практика са минали не повече от няколко секунди, а аз вече съм там: застанала съм пред мястото, където се заклех, че никога няма да се върна. Подготвям се да извърша онова, което обещах на Деймън да не правя в никакъв случай: протягам се да почукам на вратата на Роман… Надявам се да успеем да се договорим, да сключим някаква сделка.
Преди обаче да вдигна докрай ръката си, Роман вече е там. Над синята си копринена пижама е наметнал тъмнолилав халат, на краката си носи идеално съчетаващи се с него кадифени чехли с избродирани върху тях златни лисици. Очите му, силно присвити и хитри, ме гледат без изненада.
— Евър — той накланя глава встрани, така че ясно да видя татуировката му, — какво те води в квартала ми?
Пръстите ми си играят с амулета под тениската ми, а сърцето ми препуска точно под него. Надявам се, че Деймън е прав и той ще ми осигури необходимата защита, ако се стигне дотам.
— Трябва да поговорим — заявявам, като се опитвам да не показвам притеснението си, докато очите му се плъзгат по тялото ми бавно, мързеливо и целенасочено.
Той хвърля многозначителен поглед към нощното небе, после отново го спира върху мен:
— Така ли? — и повдига едната си вежда — Аз пък да не знам!
Малко ми остава да отвърна със същата гримаса, но си припомням причината да дойда тук, така че само стисвам устни:
— Виждала ли си тази врата? — той силно чуква с кокалчета по дървената повърхност и доволно въздъхва при плътния звук, докато аз се чудя за какво, по дяволите, говори. — Естествено, че не! — възкликва, а ъгълчетата на устните му се извиват. — Няма как, защото е нова. Трябваше да сменя старата след последното ти посещение. Сега спомни ли си? Става въпрос за онзи път, когато влезе с взлом, за да излееш еликсира ми в канала! — той се разсмива и поклаща глава. — Много подло от твоя страна, Евър. Голяма каша направи. Надявам се, че днес ще се държиш по-добре!
Той се обляга на рамката на вратата и с жест ме подканя да вляза. Погледът му е толкова дълбок и интимен, че са ми нужни огромни усилия, за да не се сгърча.
Насочвам се по коридора към всекидневната. По пътя забелязвам, че не само вратата е сменена оттогава. Изчезнали са поставените в позлатени рамки репродукции на Ботичели и Климт, както и изобилието от басма и кретон. На тяхно място са се появили мрамор и камък, тъмни тежки платове, грубо измазани стени и черно ковано желязо.
— Тоскански стил? — обръщам се и се сепвам: застанал е толкова близо до мен, че различавам отделните виолетови петънца в очите му.
Той свива рамене, но не отстъпва назад и не ми предоставя никакво пространство. Чувствам се притисната до стената.
— Понякога ме обхваща носталгия по старата родина — усмивката бавно плъзва по лицето му и разкрива блестящите му зъби. — Както добре знаеш, Евър, няма друго място като дома.
Преглъщам с усилие и се извръщам, като се опитвам да открия най-бързия начин за бягство, защото не мога да си позволя дори една грешна стъпка.
— И така, ще ми кажеш ли на какво дължа тази невероятна чест? — той хвърля поглед през рамо, докато отива към бара.