— Твърде си нетърпелива. — Той кима самодоволно и продължава да си пили ноктите. — И закъде е това бързане, щом имаш безкрайността пред себе си? Помисли си, Евър — как щяхте да прекарате вечността, която ви очаква, ако не бях аз? Да се засипвате с водопади от кървавочервени лалета, докато ви се доповръща от вида им? Да правите секс толкова често, че накрая да ви омръзне?
— Това е смехотворно! — отправям му гневен поглед. — А самият факт, че смяташ стореното за добро дело, за услуга…
Тръсвам вбесено глава. Знам, че няма смисъл да продължавам. Той е изпаднал в умопомрачение, не е в ред, откачил е напълно в стремежа си да стане неговото. Така е потънал в егоистичния си свят, че не може да види истината, дори да му я бутна в лицето.
— Шестстотин години копнях за нея — казва той в този миг и мята встрани ножичката и пилата. — Ти питаш защо? Защо да се занимавам с една и съща жена, и то толкова време, когато мога да имам всяка?
Поглежда ме, сякаш очаква отговор, макар и двамата да знаем, че съвсем нямам намерение да водя този разговор.
— Не беше само заради красотата й, както си мислиш. Признавам, че в началото ме привлече именно тя… — Той се усмихва, а по очите му познавам, че се е върнал в страната на спомените. — Не. Основната причина бе именно това, че не можех да бъда с нея. Колкото и да опитвах, каквото и да правех, независимо че бях болен от любов, не ми бе позволен… — поглежда ме с напрегнат, суров поглед — достъп, да го наречем.
Не успявам да се сдържа и повдигам вежди. Това, че в продължение на векове е копнял за чудовището Дрина, съвсем не представлява интерес за мен. Той обаче продължава да говори, като пренебрегва измъченото ми изражение:
— Недей да правиш грешката да се разсейваш, Евър — каня се да споделя нещо, което е много важно и би било добре да го запомниш.
Навежда се напред с ръце, поставени върху коленете, а гласът му е сериозен и нисък, напрежението в него е нараснало дори повече:
— Винаги искаме онова, което не можем да имаме — отново се отпуска назад и кима, сякаш току-що ми е споделил най-великото прозрение на света. — Такава е човешката природа. Просто така сме устроени. И колкото и да не ти се иска да повярваш, именно това е единствената причина, поради която Деймън прекара последните четиристотин години в копнеж по теб.
Поглеждам го спокойно. Нито мускулче не трепва по лицето ми, а тялото ми е напълно неподвижно. Наясно съм, че се опитва да ме нарани. Още повече, че знае точно къде да удари и именно от това се страхувам още от мига, в който научих историята ни с Деймън.
— Приеми го, Евър, дори невероятната красота на Дрина не бе в състояние да задържи интереса му. Сигурен съм, че знаеш колко бързо се умори той от нея?
Преглъщам, гърлото ми е пресъхнало от нерви, стомахът ми е на камък. И откога двеста години се смятат за „бързо“? Но предполагам, че всичко е относително, когато за база за сравнение служи безкрайността.
— Това не е конкурс за красота — казвам и се свивам, когато произнасям думите на глас. Ама, наистина — това ли е най-доброто, на което съм способна?
— Естествено, че не е, скъпа — Роман поклаща глава със съжаление в погледа си. — Ако беше, Дрина би спечелила безусловно.
После се намества назад на възглавниците, без да изпуска чашата от ръка. Сякаш ме предизвиква да възразя.
— Нека предположа, навила си си, че вашите две души са се срещнали, че са свързани от съдбата, че ви е писано да сте заедно… и прочее детинщини? — Той се разсмива и подчертано невярващо клати глава. — Ама ти наистина си убедена в това, нали?
— Всъщност наистина не искаш да разбереш какво си мисля — присвивам заплашително очи. Искам по-бързо да минем на въпроса, защото търпението ми започва да се изчерпва. — Не съм дошла, за да ме отегчаваш до смърт с философските си дрънканици. Дойдох, защото…
— Защото искаш нещо от мен — Той кима и отново оставя чашата си на масата. Звукът е едновременно глух и жвакащ. — С други думи, шофирам аз, а ти си на пътническата седалка и не си в позиция да налагаш темпото или темата.
— Защо го правиш? — питам отново и клатя глава. Наистина се отегчих от тази игра. — Защо си правиш труда, след като си наясно, че изобщо не се интересувам от теб? Няма начин да не осъзнаваш, че каквото и да сториш на Деймън или мен, то не ще върне Дрина. Стореното е сторено. Не може да бъде променено. Единственото, което постигаш с тези игрички и цялата лудост, в която си се забъркал, е сам да си попречиш да живееш. Вкарал си се в този филм и не можеш да продължиш напред.