Продължавам да го гледам с нетрепващ убедителен поглед. Оформям в главата си образа му, но на тази картина той ми съдейства… дава ми противоотровата…
— Така че, моля те, помогни ми да развалим онова, което стори на Деймън, така че всички ние да продължим да съществуваме заедно — мирно и кротко. Доколкото мога да преценя, не искам нещо прекалено.
Той клати глава и силно стиска очи:
— Съжалявам, скъпа, но цената е определена. Сега предстои единствено да разберем дали си готова да я платиш.
Облягам се на стената, уморена, победена по всички флангове. Въпреки това нямам намерение да се отказвам. Единственото нещо, което иска, е точно онова, което със сигурност никога няма да му дам.
Изтърканата стара игра, за която Деймън ме предупреди.
— Никога няма да ме получиш, Роман. Абсолютно, съвсем никога, до края на…
Не стигам до обидната част на изявлението си, защото той се изправя от дивана. Придвижва се до мен толкова бързо, че усещам дъха му върху бузата си, преди да съм успяла да мигна.
— Успокой се — шепне тихо, с лице, така приближено до моето, че различавам всяка отделна безупречна пора върху кожата му. — Макар да звучи забавно, нямам намерение да се разсейвам с теб. Интересувам се от нещо много по-важно, тайнствено и възвишено от това да си легна с девственица. Е, все пак, ако настояваш — и разбира се, не държиш на обвързването — естествено, ще се погрижа да удовлетворя желанието ти.
Той се засмива, невероятните му сини очи се впиват в моите и в тях като на кинолента виждам филма, който разиграва в главата си. Главните участници в него сме той, аз и едно огромно легло с балдахин.
Извръщам поглед. Дъхът ми излиза на бързи, накъсани хрипове. Събирам последните остатъци от волята си, за да не забия коляно в слабините му.
— Знам какво преживяваш, Евър — промърморва той. — Жадуваш за някого, който е толкова близо и същевременно толкова далеч… Никога не можеш да го вкусиш наистина. Повечето хора така и не разбират, че съществува подобна болка. Но ние знаем, нали така? Това е нещо, което ни свързва — теб и мен.
Стискам юмруци и се мъча да се стегна, но не мога да си позволя нищо рисковано и прибързано, нито да отреагирам прекалено агресивно.
— Не се притеснявай — той се усмихва и на милиметри се изплъзва от обсега ми. — Ти си умно момиче, сигурен съм, че ще разбереш. А ако не успееш…
Свива рамене:
— Е, това няма да промени нищо, нали? Всичко ще си остане абсолютно същото. Ти и аз… съдбите ни са преплетени — за цяла вечност.
Той се плъзва в коридора. Толкова е бърз, че ми трябват няколко секунди, за да започна да различавам очертанията на тялото му. Спира, накланя главата си на една страна и ме подканя към вратата. На практика ме избутва пред входа и ме изпраща с думите:
— Съжалявам, че трябва да се разделим толкова скоро, макар да го правя само заради твоята репутация. Ако Деймън разбере, че си била тук… е, това би било истинска трагедия за теб, нали?
Той се ухилва: две редици блестящи зъби, златиста коса, бронзова кожа и сини очи — прилича на рекламен плакат на калифорнийското златно момче, все едно подканва: Елате да живеете в „Лагуна Бийч“! А аз се вбесявам — бясна съм на себе си, за това, че се държах толкова глупаво, че не послушах Деймън… че изложих бъдещето ни на риск. Не че и преди не бе повече от достатъчно. Сега обаче сама дадох на Роман още едно оръжие.
— Съжалявам, че си тръгваш с празни ръце, скъпа — хили се той.
Вниманието му обаче вече е насочено към красив ретро автомобил — черен ягуар — който тъкмо завива по алеята към къщата. От него слиза невероятно привлекателна тъмнокоса двойка. Докато затваря вратата след тях, Роман допълва:
— Внимавай как минаваш покрай колата, Евър. Марко направо ще откачи, ако дори лекичко я одраскаш!
Имам чувството, че смехът му ме преследва по пустите улици на града.
Дванайсета глава
Тръгвам пеша към къщи. Или поне натам бях решила да се запътя. По някое време обаче, почти без да усетя, сменям посоката. После още веднъж. И още веднъж. Краката ми се движат толкова бавно, че на практика се влачат. Знам, че вече няма нужда да тичам, нито да доказвам каквото и да било. Независимо от силата и скоростта си, просто не съм достоен съперник на Роман. Той е майстор в тази игра. Аз съм само една глупава и безполезна пионка.