Продължавам да вървя навътре, към сърцето на „Лагуна“ — „Вилидж“, „Селото“ — така го наричат. Твърде превъзбудена съм, за да се прибирам; твърде засрамена, за да отида при Деймън. Затова просто си вървя из тъмните пусти улици, докато накрая стигам пред малка, добре поддържана къща. От двете страни на входната врата в големи кашпи цъфтят ароматни цветя, а пред нея има плъстено килимче, на което пише „Добре дошли!“. Цялата атмосфера е приветствена, топла, приятелска. Само дето това впечатление е далече от истината. Много далече.
Сега къщата прилича повече на местопрестъпление. И за разлика от последния път, когато бях тук, сега не си правя труда да чукам на вратата. Няма смисъл. Ава отдавна я няма. След като открадна еликсира и заряза Деймън сам да се оправя, няма никакви намерения да се връща.
Отключвам вратата с ума си и влизам. Оглеждам се набързо, преди да тръгна през всекидневната към кухнята. Учудвам се от видяното — в стаята, която обикновено е подредена и спретната, в момента цари пълен хаос. Мивката прелива от мръсни съдове, а по земята се търкалят боклуци, защото кошчето също е пълно догоре. И макар да зная, че не Ава е отговорна за тази каша, ми е ясно, че тук има някой.
Прокрадвам се по коридора, като пътем надничам в празните стаи от двете му страни. Накрая стигам до боядисаната в индигов цвят врата в края му. Тя води до стаята, която Ава наричаше „моето светилище“ и в която медитираше и се опитваше да достигне до пространствата отвъд нашето — пространства като Съмърленд, например.
Открехвам вратата съвсем леко и надничам. В мрака едва успявам да различа двата силуета, спящи на пода. Плъзгам ръка по стената в безуспешен опит да открия ключ за лампа… после се сещам, че мога да включа светлината без помощни средства. Правя го и… се втренчвам в двамата души, които най-малко очаквах да видя отново:
— Райни?
Коленича до нея, сдържайки дъха си, а тя се обръща по гръб и отваря едно око.
— О, здрасти, Евър! — разтърква очи и сяда, тялото й още не й се подчинява напълно. — Ама аз не съм Райни, а Роми. Райни е ей там.
Поглеждам към близначката й в другия край на стаята и забелязвам гримасата, която разкривява чертите й в момента, в който осъзнава, че съм аз.
— Какво правите тук? — питам ги, като всъщност се обръщам само към Роми. Тя винаги се е държала по-добре с мен.
— Тук живеем. — Тя свива рамене и подпъхва измачканата си бяла риза под синята си карирана пола, докато става от пода.
Поглеждам към тях, като този път наистина ги виждам: бледата им кожа, големите тъмни очи, правата черна коса, грубо отрязана до раменете. Забелязвам, че и двете все още са облечени в училищните униформи, които носеха в деня на първата ни среща. Но за разлика от Съмърленд, където винаги бяха толкова чисти и спретнати, сега е точно обратното — разчорлени са, дрехите им изглеждат смачкани, износени и неподдържани. Изглеждат като деца, за които никой не се грижи.
— Не можете да живеете тук. Това е домът на Ава.
Поклащам глава. Идеята, че са се разквартирували тук, страхотно ме изнервя.
— Няма да е зле да помислите за връщане вкъщи. Нали се сещате, обратно в Съмърленд.
— Не можем — Райни издърпва нагоре чорапите си и се уверява, че и двата стигат точно до коляното, като по този начин, без да иска ми предоставя единствения начин да ги различавам. — Закотвени сме завинаги тук — и то по твоя вина!
И се вглежда злобно в мен.
Обръщам се към Роми с надеждата, че ще ми обясни думите на сестра си. Тя обаче само поклаща глава укорително и ми съобщава:
— Ава я няма — после свива рамене, — но нека държането на Райни не те оставя с погрешно впечатление. Много се радваме да те видим. Даже се бяхме обзаложили след колко време ще се появиш.
Местя погледа си ту към едната, ту към другата и нервно се засмивам:
— А, така ли? И кой спечели?
Райни прави гримаса и сочи сестра си:
— Тя. Аз бях сигурна, че си ни зарязала завинаги.
Застивам, стресната от нещо в думите й… или може би от начина, по който ги каза…
— Чакай малко, да не би да имаш предвид, че сте били тук през цялото това време?!
— Не можем да се върнем — Роми свива рамене. — Изгубили сме магията си.
— Е, сигурна съм, че мога да ви помогна да се върнете. Тоест, искате да се върнете… нали?
Поглеждам ги: Райни се усмихва, а Роми само кима с глава. Решавам, че ще е лесно — много по-лесно, отколкото те си мислят. Всичко, което трябва да направя, е да проявя портал, да ги върна обратно и да проверя дали се оправят. После им казвам „чао“ и се връщам в „Лагуна“. Сама.