— Много бихме искали — свенливо обяснява Роми.
— При това искаме да тръгнем веднага! — добавя Райни с присвити очи. — В крайна сметка, това е най-малкото, което можеш да сториш за нас!
Преглъщам буцата в гърлото си и кимам. Определено си го заслужих… Само се чудя — кой е по-нетърпелив да заминат… те или аз?
Правя жест към Райни и се насочвам към дивана, като се питам защо спят на земята, вместо да използват него.
— Елате — подканям ги и им хвърлям поглед през рамо. — Ти седни тук, отдясно, а ти, Роми, вляво — потупвам овехтялата кушетка, която е цялата на буци. — Сега ми хванете ръцете и затворете очи, а после се съсредоточете. Трябва с всички сили да се постараете да видите портала. Да си представите онзи бляскав водопад от топли златисти лъчи, сякаш наистина е пред вас. Когато образът е вече напълно ясен и оформен, искам да се видите как пристъпвате право през него. Аз ще бъда точно зад вас и ще ви пазя. Става ли?
Поглеждам ги и се уверявам, че кимат послушно, а после започваме да изпълняваме една по една правилните стъпки, всяко действие, необходимо за построяването на портал към Съмърленд.
Когато обаче прекосявам златистата светлина, пристъпвам на обширното благоуханно поле и отварям очи, откривам, че съм сама.
— Казах ти! — възкликва Райни, когато се връщам. Застанала е пред мен вбесена, очите й хвърлят обвинителни искри, а юмручетата й, подпрени на хълбоците, са побелели от стискане. — Казах ти, че магията ни я няма! Приковани сме тук и няма как да се върнем. И всичко това — само защото се опитахме да ти помогнем!
— Райни! — Роми укорително клати глава, а после ме поглежда с извинение в очите.
— Да, ама е вярно! — продължава да се цупи Райни. — Казах ти, че не си струва риска. Че тя няма да ни послуша. Беше ми ясно от самото начало, че съществува ужасната възможност да вземе погрешно решение. И държа да подчертая, че тя именно това и направи! — момичето започва да клати глава и се намръщва. — Стана точно както предсказвах, нали? Само дето сега ние плащаме цената за невероятната й глупост!
О, не, не сте само вие — мисля си. Веднага се засрамвам и се надявам да са изгубили и способността си да четат мисли. Колкото и да ме дразни, в случая е напълно права.
— Вижте какво — казвам и ги поглеждам. Неприятно ми е, но наистина трябва да изясня това. — Наясно съм колко силно искате да се върнете. Можете да ми вярвате, така е. И ще направя всичко възможно, за да ви помогна.
Кимам, като виждам погледите, които си разменят — две напълно идентични лица, изразяващи еднакво недоверие:
— Не съм съвсем сигурна как ще го направя, но ми имайте доверие — ще намеря начин. Ще сторя всичко по силите си! А междувременно ще се погрижа да се чувствате добре, да ви е удобно и да сте в безопасност. Разбрахме ли се?
Райни вдига вежди и въздиша:
— Просто ни върни в Съмърленд — казва тя и кръстосва ръце пред гърдите си. — Само това искаме. Нищо друго не ни върши работа.
Кимам и добавям — с което й отнемам предимството:
— Разбрано. Ако ще ви помагам обаче, ми трябват някои отговори.
Те се споглеждат, а в очите на Райни ясно се чете „Няма начин!“
Роми обаче се обръща, кима ми и заявява:
— Добре.
Става въпрос за нещо, което не съм сигурна как точно да изразя. Но от доста време искам да знам истината, затова просто се хвърлям в дълбокото:
— Дано не ви засегна с това, но искам да знам… вие мъртви ли сте?
Сдържам дъха си, напълно подготвена за яростта им — сигурна съм, че ще се ядосат, или най-малкото — обидят. Реакцията им обаче ме сварва неподготвена: те избухват в смях. Превиват се и се кикотят. Райни започва да блъска с пестник по коляното си, а Роми се търкулва на дивана, буквално не може да си поеме дъх.
— Е, не можете да ме обвините, че искам да знам! — Май аз съм се обидила в случая. — Имах предвид, че все пак се срещнахме в Съмърленд, а повечето хора там са мъртви. Да не споменаваме, че и двете сте ужасно и неестествено бледи.
Райни се подпира на стената. Вече не се смее с глас, но усмивката все още не слиза от лицето й:
— Бледи сме били. Голяма работа! — тя поглежда към сестра си, после отново към мен. — Не че и ти можеш да се похвалиш с кой знае какъв тен. Ама ние не сме те заподозрели, че си напуснала света на живите завинаги, нали?