Трепвам, сепната от истината в думите й, но не се отказвам:
— Е, да — но вие имахте предимство, при това нечестно. Бяхте разбрали от Райли всичко за мен много преди да се срещнем. Знаехте точно коя съм и каква съм. А ако ще ви помагам, трябва да науча някои неща за вас, защото иначе няма да знам откъде да започна, нито какво да правя. Тъй че, дори да ви е много неприятно, трябва да ми разкажете историята си. Иначе доникъде няма да стигнем.
— Няма да стане! — отсича Райни и с поглед предупреждава сестра си да не си и помисли да изпълнява молбата ми.
Роми обаче я игнорира и се обръща директно към мен:
— Не сме мъртви. Никак даже. Ние сме по-скоро… бегълки. Бежанци от миналото, ако така ти звучи по-добре.
Поглеждам ги и решавам, че това не ми е нужно. Трябва просто да си сваля защитата, да фокусирам квантовия си щит с дистанционно управление и да ги докосна — и пред мен ще се разкрие целият им живот. Първо обаче искам да им дам шанс да разкажат собствената си версия.
— Преди много, много време — започва тя, после поглежда неодобрителното изражение на сестра си, поема си дълбоко въздух и казва, — ама наистина много, ние бяхме заплашени от…
Намръщва се и сбърчва вежди, явно от усилието да открие подходящите думи. После кима и продължава:
— Ами, нека просто кажем, че щяхме да станем жертви на ужасяващо престъпление, едно от най-мрачните събития в историята на човечеството, но успяхме да избягаме в Съмърленд и се спасихме. А пък после… Предполагам, че просто сме загубили представа за времето… не сме се връщали повече, бяхме все там. Тоест, до миналата седмица, когато дойдохме да ти помогнем.
Райни издава задавен стон, отпуска се на земята и заравя лице в шепи. Роми обаче не й обръща внимание, защото то е насочено към мен:
— Сега се сбъдна най-ужасният ни страх. Магията ни изчезна, нямаме къде да отидем — нито знаем как да оцелеем тук.
— От какво точно гонение се измъкнахте? — питам я и внимателно наблюдавам реакцията й. — И колко е това „много отдавна“? С какво си имам работа въобще?
Чудя се дали са връстници на Деймън… дали не произхождат от дори по-древни времена — или са по-близо до мен и скорошното минало?
Двете се споглеждат отново и усещам, че общуват по техния си специален безмълвен начин, в който не мога да взема участие. Нямам намерение да оставя това така. Спускам се към Райни и сграбчвам ръката й, преди да има време да се отдръпне. Веднага съм всмукана в ума й — в света й — и пред мен се разкрива случилото се. Виждам го, все едно съм там наистина. Стоя отстрани, просто един незабелязан наблюдател. Напълно потъвам в хаоса и страха, белязали онзи ужасен ден, и ставам свидетел на картини, така ужасяващи, че се изкушавам да се извърна, за да се скрия от тях.
Виждам как ядосаната тълпа се скупчва пред дома им с крясъци и размахани факли; леля им препречва вратата, колкото може, прави портала и ги бута през него — към безопасния свят на Съмърленд. Кани се да ги последва, но в този миг вратата поддава. Близначките изчезват. Вече са отделени от всичко, което познават. Нямат представа какво се е случило с леля им. После откриват Големите коридори на познанието и наблюдават целия мъчителен процес, фалшивите обвинения, всичко. Тя отказва да се признае за виновна в магьосничество, позовава се на мотото на Уика: „Стига да не струваш никому зло, прави каквото ти шепти сърцето“. Знае, че не е направила нищо лошо, и отхвърля обвиненията, отказва да се отрече от вярванията си и остава с високо вдигната глава… чак до бесилката, на която я обесват без милост.
Препъвам се в усилието си да се отдръпна по-бързо, пръстите ми трескаво дирят амулета под тениската ми. Нещо в погледа на леля им ми е толкова познато, че се чувствам разтърсена, сякаш съм се докоснала до нещо зловещо и страховито. Налага ми се доста да се постарая, преди да се почувствам уверена, че тук съм в безопасност. Че такива неща не се случват в наши дни.
— И така, вече знаеш — Роми свива рамене, а Райни клати глава. — Научи цялата ни история, всичко за нас. Още ли ни виниш, че искаме да избягаме и да се скрием?
Поглеждам ги безпомощно. Не знам какво да кажа.
— Аз… Толкова съжалявам. Нямах представа.
Поглеждам към Райни, която отказва да отвърне на погледа ми; после и към Роми, която просто сериозно свежда глава.