— Нямах представа, момичета, че сте се изплъзнали именно от преследването на салемските вещици.
— Ами, не е точно така — казва Райни, но Роми я прекъсва:
— Има предвид, че срещу нас никога не е имало процес.
Обвиненията бяха само към леля ни. Тя за един ден се превърна от най-търсената акушерка в града в престъпница. Задържаха я и я отведоха.
Роми си поема въздух мъчително, а очите й се наливат със сълзи. Преживява го, сякаш се е случило вчера.
— Щяхме да отидем с нея, нямахме нищо за криене — подхваща Райни оттам, откъдето е спряла сестра й. После вдига брадичка и присвива очи, сякаш съм й възразила и сега ми отвръща. — И със сигурност Клара не бе виновна, че бедничкото бебе умря. Бащата го направи! Той не искаше нито бебето, нито майка му. Затова уби и двамата и обвини Клара. Толкова силно крещеше „вещица“, че целият град го чу… А после Клара направи портала, накара ни да се скрием, но точно когато се канеше да премине след нас… Е, знаеш останалото.
— Но това е било преди повече от триста години! — изписквам.
Изобщо не мога да свикна с представата за толкова дълго съществувание, макар самата аз да съм безсмъртна. Близначките свиват рамене едновременно.
— Тоест, не сте се връщали от… — Тръсвам глава отчаяно, защото едва сега започвам да схващам тежестта на проблема. — Исках да кажа… имате ли изобщо представа колко са се променили нещата, откакто за последно сте били тук? Говоря сериозно. Този свят е напълно различен от онзи, който сте напуснали при бягството си.
— Не сме идиотки — обижда се Райни. — В Съмърленд нещата също се развиват, би трябвало да го знаеш. През цялото време пристигат нови хора, проявяват нещата, към които са били привързани — всички онези вещи, без които са си наумили, че не могат да живеят…
Не това обаче имам предвид аз. Всъщност става въпрос за много по-голяма промяна. Монументална. Не говорех просто за колите, заменили теглените от коне карети, нито за пазаруването от модни бутици, вместо личният ти шивач да ти шие роклите по последна парижка мода. По-скоро имах предвид способността им да се справят в този нов свят, да се смесят с хората, да се впишат в обстановката, да се адаптират. Не да изпъкват, както е в момента! Все едно на челата им светят фенери. На човек му е достатъчно да хвърли един поглед към нескопосано подстриганите им коси (нищо чудно да са си ги рязали сами, при това с бръснач), към огромните тъмни очи и прекалено бледата кожа, за да схване, че влиянието на двайсет и първия век не е стигнало по-далеч от подмяната на дрехите им със съвременни ученически униформи. Това няма нищо общо с пълната промяна, която им е жизнено необходима.
— Освен това Райли ни подготви — заявява Роми, с което предизвиква шумен стон от страна на Райни и привлича изцяло вниманието ми. — Тя материализира едно частно училище с пансион към него. Убеди ни да се запишем… оттам са униформите. Тя изпълняваше ролята на наша преподавателка — учеше ни как да се държим съвременно, дори как да говорим модерно. Искаше да се върнем и беше решена да ни подготви за това пътуване. Отчасти защото искаше да се погрижим за теб, отчасти защото смяташе, че е лудост да изпускаме тийнейджърските си години.
Замръзвам. Внезапно получавам прозрение за интереса на Райли към тях: причината всъщност е много по-малко свързана с мен. Става въпрос за нея.
— На колко сте години? — прошепвам и поглеждам към Роми. — Или по-скоро, на колко бяхте, когато пристигнахте за първи път в Съмърленд?
Зная, че след това не са остарели и ден.
— Тринайсет — отговаря Роми и сключва вежди. — Защо?
Затварям очи и започвам да клатя глава, като едва потискам смеха си. Знаех си, просто бях сигурна! Райли толкова мечтаеше за деня, когато ще стане на тринайсет и ще бъде истинска тийнейджърка от плът и кръв. Броеше дните до заветната дата. Обаче загина на дванайсет. Затова реши да остане на земята, за да изживее юношеството си… чрез мен.
Звучи напълно логично да се е опитала да убеди Роми и Райни да се върнат. Не би искала и те да го пропуснат като нея.
А щом Райли може да намери надежда в такива ужасни ситуации, то аз със сигурност мога да превъзмогна Роман. Просто трябва да разбера как.
Поглеждам към близначките с ясното съзнание, че не могат да останат тук сами, нито да дойдат да живеят със Сабин и мен… И тогава ми хрумва Идеята. Защото има човек, който е напълно способен и подготвен — макар че едва ли ще се съгласи с удоволствие — да помогне.