— Грабвайте си нещата! — нареждам им и се насочвам към вратата. — Ще ви заведа в новия ви дом.
Тринайсета глава
Когато излизаме навън, осъзнавам, че ще ни трябва кола. В момента е по-важно да се придвижим бързо, отколкото удобно — особено като се има предвид как уплашено се притискат една към друга и колко уморени изглеждат. Затова проявявам нещо, което ще ни откара там максимално бързо, и ги подканям да влизат вътре. Нареждам на Роми да седне до Райни, а аз самата се настанявам и настъпвам газта. Управлявам колата по тесните улици учудващо добре, а близначките буквално са залепнали на прозореца и се редуват да издават възхитени възклицания при вида на местата, покрай които минаваме.
— Ама вие вътре ли си седяхте през цялото време? — поглеждам ги неуверено, защото никога не съм виждала човешко същество да реагира така на красотата на „Лагуна Бийч“.
Те кимат, без обаче да откъсват очи от гледката. Въртят се на седалката си, докато се придвижваме към входа. Униформеният пазач наднича през прозореца и внимателно ги оглежда, преди да ни пусне да влезем.
— Къде ни водиш? — поглежда ме подозрително Райни. — И какви са тия пазачи, ограда… огромната порта? Това да не е някакъв затвор?
Хвърлям й поглед през рамо, докато се насочвам към хълма:
— В Съмърленд няма ли такива оградени квартали с пазачи на портата и ограничен достъп?
Всъщност никога не съм виждала нещо подобно там, но в крайна сметка, не съм и живяла три века в Съмърленд, за разлика от тях.
Те обаче поклащат в синхрон глави. Напрегнато се оглеждат с широко отворени очи.
— Не се безпокойте — завивам по улицата на Деймън и подкарвам колата към къщата. — Това не е затвор, портата служи за друго. Целта е да не позволява на хората да влизат, не да излизат.
— А на кого му е притрябвало да пречи на хората да влизат? — детските им гласчета се сливат в притеснен хор.
Намръщвам се, защото не знам какво да им кажа. Аз самата не съм свикнала с това, израснала съм в град, в който във всички квартали можеше да се влиза и излиза свободно.
— Предполагам, че е необходимо да предпазва… — но не довършвам, защото безопасността не е единствената причина, нито основната.
— Както и да е — тръсвам глава, — ако ще живеете тук, най-добре да свиквате отсега. И без това тази е единствената ви възможност.
— Ама ние няма да живеем тук! — отсича Райни. — Каза, че това е само временно решение, докато намериш начин да ни върнеш обратно, спомняш ли си?
Поемам си дълбоко въздух и стисвам силно волана. Опитвам се да си напомня, че тя вероятно се чувства уплашена и самотна. Не бива да се поддавам на капризите й, нито да се впечатлявам от поведението й.
— Разбира се, че е временно — кимам и пускам една измъчена усмивка.
Най-добре да е такова, иначе някой силно ще се изнерви.
Измъквам се от колата и им подсказвам с жест да ме последват.
— Готови ли сте да видите новия си временен дом?
Насочвам се към вратата, а те ме следват по петите. На вратата се спирам и започвам да споря със себе си — дали да почукам и да изчакам Деймън да ми отвори, или направо да влизам, при условие, че той най-вероятно е заспал дълбоко. Тъкмо се каня да направя второто, когато Деймън със замах отваря вратата, поглежда ме е особено изражение и напрегнато пита:
— Добре ли си?
Усмихвам се и добавям телепатично съобщение:
Преди да кажеш нещо — каквото и да било — искам да те помоля да запазиш спокойствие и да ми дадеш възможност да ти обясня.
Любопитството заменя притеснението в очите му и той въпросително вдига вежди. Аз обаче питам:
— Може ли да влезем?
Той се отдръпва, а очите му се разширяват от учудване, когато Роми и Райни се показват иззад гърба ми и се втурват право към него. Обгръщат със слабите си ръчички кръста му и го зяпват с обожание, което не забравят да изразят и с писъци:
— Деймън! Това си ти! Ама наистина си ти!
Макар да ми е приятно да ги наблюдавам, не мога да не забележа реакцията им, неподправената обич, въодушевлението — тези емоции са напълно противоположни на чувствата, с които посрещнаха мен.
— Ей! — той се усмихва, разрошва косите им и се навежда да ги целуне по челата. — Колко време мина?
Отдръпва се и присвива очи.
— Не сме се виждали от миналата седмица — отвръща Райни, а на лицето й е изписано нещо, подозрително напомнящо на сляпа безусловна любов. — Някъде от момента, в който Евър добави кръвта си към противоотровата и прецака абсолютно всичко.