— Изобщо не трябваше да се захващам — казва. — Не трябваше да създавам еликсира… трябваше да оставя нещата да се развият по естествения начин. Наистина, Евър, само помисли за резултата! Не е донесъл нищо друго, освен болка! — Той клати глава, а очите му са толкова тъжни и разкаяни, че сърцето ми се свива. — Все пак за теб има още време. Целият ти живот е пред теб — вечност, през която можеш да бъдеш, която поискаш. Да правиш каквото искаш. Аз обаче… — свива рамене, — съм омърсен. Мисля, че резултатът от покварата на тези шестстотин години е видим за всички.
— Нее! — гласът ми пресеква; устните ми треперят толкова силно, че тикът се прехвърля към бузите ми. — Няма да ти позволя да си тръгнеш и да ме изоставиш отново! Минах през ада през последния месец, за да те спася! Сега, когато си добре, нямам никакво намерение да се отказвам! Създадени сме един за друг — сам го каза! Просто в момента се сблъскваме с временно премеждие, това е всичко. Сигурна съм обаче, че ще намерим начин, ако и двамата се захванем да търсим изход…
Спирам. Гласът ми заглъхва: той не ме слуша. Вече е продължил, оттеглил се е в пустия скръбен свят, в който единствено той има вина за случилото се. И разбирам, че е време да разкажа и останалата част от историята — онази жалка, изпълваща ме с разкаяние част, която бих предпочела да запазя за себе си. Мисля си, че може би така ще го накарам да види нещата по различен начин, може би така…
— Има и още — казвам му. Бързам, искам да му разкрия всичко, макар да нямам идея как да облека в думи онова, което следва. — И преди да приемеш, че кармата те е настигнала или каквото там си мислиш, чуй това. Не е нещо, с което се гордея особено, обаче…
После си поемам дълбоко въздух и му разказвам за пътешествията си до Съмърленд — магическото измерение между измеренията, където се научих да се връщам назад във времето… И за това, че когато ми бе даден шансът да избирам между семейството си и него, избрах тях. Защото реших, че мога по някакъв начин да възвърна бъдещето си, за което бях сигурна, че е откраднато без остатък. В крайна сметка обаче всичко се свеждаше до урок, който вече знаех: понякога съдбата е извън досега ни.
Преглъщам със затруднение и втренчвам поглед в пясъка. Нямам желание да срещна очите на Деймън и да понеса последствията от предателството си.
Вместо обаче да се вбеси или разстрои, както предполагах, че ще стане, той ме обгръща цялата с прекрасен воал от бяла светлина. Тя е така успокояваща, опрощаваща… толкова чиста… Като портал към Съмърленд е, само че още по-хубаво. Затварям очи и на свой ред го обвивам в светлина, а когато ги отварям отново, сме обгърнати от най-невероятна, топла и бляскава мъгла.
— Не си имала избор — успокоява ме той с нежен глас. Погледът му ме гали, опитва се да изтрие срама ми. — Разбира се, че ще избереш семейството си! Взела си правилното решение. Ако ми се бе удала възможност, бих направил същото…
Кимам и карам воала да заблести още по-силно, прибавям и телепатична прегръдка. Зная, че съвсем не е така успокояваща като истинската, но засега ще свърши работа.
— Научих за семейството ти и разбрах всичко… видях всичко. — Очите му са тъмни и напрегнати, но се насилвам да продължа. — Винаги си толкова потаен за миналото си — откъде идваш, как си живял. Затова един ден, докато бях в Съмърленд, попитах за теб и… ами, бе ми разкрит целият ти живот.
Стисвам здраво устни и го поглеждам крадешком. Застанал е пред мен толкова тих и неподвижен. Той се вглежда в очите ми и въздъхва. А после, отново по телепатичен път, прокарва пръсти по бузата ми. Изображението, което създава в ума ми, е така добре обмислено и осезаемо, че е почти истинско.
— Съжалявам — казва ми, а в ума ми палецът му нежно и успокояващо гали брадичката ми. — Съжалявам, че бях толкова затворен в себе си и не го споделих с теб, та си била принудена да прибегнеш до това. Но макар да се случи много отдавна, все още предпочитам да не го обсъждам.
Кимам — нямам никакво намерение да го притискам. Убийството на родителите му, на което е станал свидетел като малък, последвано от години тормоз в ръцете на църковните служители, не е тема, за която ще го разпитвам.
— Има и още — продължавам с мисълта, че мога да му върна, поне отчасти, надеждата, като споделя още нещо, което научих. — Наблюдавах живота ти, той се разкри целият пред мен. И накрая Роман те уби. Аз обаче успях да те спася, независимо че изглеждаше неминуемо да се случи! — Гледам го и разбирам, че далеч не е убеден, затова бързам да продължа, преди да съм го изгубила напълно. — Искам да кажа — да, може би наистина съдбата ни понякога е предопределена и необратима, но очевидно има и други случаи, когато се определя изцяло от собствените ни действия. Не успях да спася семейството си, като се върнах назад във времето. Това е съдба, която не може да бъде променена. Или, както каза Райли секунди преди катастрофата, която ми ги отне за втори път: „Не можеш да промениш миналото. То вече се е случило.“ Но когато отново се озовах тук, в Лагуна, и успях да те спася, ами… Мисля, че това доказва, че бъдещето невинаги е категорично определено. Но всичко се управлява само и единствено от съдбата.